Домашните любимци (май) не учат децата на отговорност

| от Владимир Вълков |

В тази статия ще ви разкажа от личен опит какво се случи с всичките седем (до момента) домашни любимци на децата ми. И доколко от моя гледна точка се оказва вярно, че малките се учат на отговорност, когато имат животинче вкъщи.

Рибки номер 1 и 2

Най-първите домашни любимци на едно от децата ми бяха два броя златни рибки. Двойна класика.Рибките доживяха почти една година.

Дъщеря ми беше на 4 години. Разбира се, на такава възраст задължението на детето беше само да ги храни. Чистенето на купата, в която живееха златните, беше грижа на нас, родителите.

Но хранене не се случваше. Обикновено с оправданието: „Аа, не, после ще трябва да си мия ръцете!“. Е, поне бяхме научили момиченцето ни кога да си мие ръцете – някакво успокоение, нали…

Все пак решихме да не храним рибките, настоявайки, че ако тя не ги храни, те няма да имат какво да ядат. Детето не ги хранеше. Едната рибка започна да се храни с друга – изяде й опашката и перките и после жертвата, не можейки да плува, се носеше на повърхността на водата по гръб, но не беше мъртва, просто така си се рееше. После първата умря, а после и другата умря – от глад. Детето не се впечатли. И може би това не означаваше, че не му пука, а че се справя добре с понятието смърт. Нима това не е една от целите децата да имат домашни любимци?!

Заек номер 1

Не му помня името. Дойде като подарък за дъщерята за 5-ия й рожден ден от леля й. Малко натрапен така, нали. Нещо като оправдание чухме, че заекът е мини и няма да расте особено. Заекът се превърна в гигант. Детето не му обръщаше много внимание. Заекът пикаеше, акаше и ядеше кабели. След известно колебание беше подарен на един зоомагазин. Реакцията на дъщерята след няколко седмици беше следната, буквално: „Абе, тука нямахме ли един заек?!“.

Котката Рики

Много особено същество. Обичаше да лежи около глезена на господарката си. Защото беше припознала господарката не в лицето на дъщерята, а в това на майката. Тогава беше много блага и позволяваше на малки деца да я носят като бебе, с корема нагоре. Иначе не признаваше никой друг.

Да, докато Рики си беше бебе, към нея имаше голям интерес. Той приключи веднага, когато започна да става по-сложно с чистенето и четкането. А когато господарката й забременя, трябваше да й намерим друг дом, в който живеят хора, които скоро няма да правят деца с алергии към котки.

Дотук, поне спрямо заека и рибките, Рики беше животното, което получи най-много обич.

Рибка номер 3

При нея нещата се развиха стандартно. Или поне така, както си го представям стандартното при рибките – понякога беше наблюдавана от децата, понякога получаваше почуквания по стъклото, понякога беше хранена, а понякога дори беше чистена купата й. Да, от децата! Оцеля няколко пъти след недохранване, а после си „отиде“ в момент, в който уж не й липсваше нищо.

Кучето Брут

Това куче дойде при нас по линия „спасено“. В началото изглеждаше като нечиста порода, но беше много красиво. След месец-два безкрайно заприлича на черно-бял пойнтер, след още месец-два достигна гигантски размери, а поведението муси оставаше още си беше бебешко. Тогава живеехме в къща с двор и имаше пространство. Децата го обожаваха, разхождаха го из близките полянки, хранеха го и му сипваха вода, дори понякога му чистеха!!! Но и малко ги беше страх от него, особено когато то им се радваше безконтролно. Ами да, гигантско бебе със зъби и нокти, което се втурва радостно и не знае кога да спре да се блъска в теб си е плашещо.

Краят е малко тъжен – прегази го кола, шофирана твърде бързо… След това хвърлихме много пари за операции и лекарски грижи, защото го обичахме много, но не оцеля…

Заек номер 2: Харли

Пак зайче. Защото и другото дете реши, че има право на зайче. Това е и последният домашен любимец, който оцеля и живя най-дълго – около три години. И който получи най-много грижи и обич от децата. Да, въпреки че за зайчетата особено силно важи фактът, че са интересни като малки, а пораснали – не особено. Но този заек беше различен – може би защото се мислеше за куче. Следваше по петите човек, маркираше си територии с пишкане (особено дивани) и обожаваше да играе и да се радва на децата по нетипичен начин. Беше им интересен до последно.

Един ден просто почина, но дори тогава получи специално внимание.

Е, може би изводът е, че колкото по-упорито и колкото повече домашни любимци взимаме на децата, толкова повече те се научават да се грижат за тях и да ги ценят не само когато са малки и сладки същества.

Или просто си е до домашен любимец. И до дете.

Как мислите?

 
 


Повече информация Виж всички