За „Браво“ ли е постоянното „Браво“?!

| от Владимир Вълков |

Свикнали сме да казваме „Браво!“ на децата. Нормално е, смятаме, че правим нещо хубаво за тях, като ги окуражаваме и подкрепяме. А дали е точно така?

Да изречем тази позитивна думичка с необходимата емоция в нея на пръв поглед изглежда като абсолютно безгрешна реакция към детето ни – към малкото човече, което има нужда от одобрението ни, от увереност и самочувствие.

Може обаче да сте чували и теорията, че в търсенето на „браво“-то децата започват да правят нещата заради нас, за да сме доволни ние, а не заради себе си. Че в един момент стремежът им е единствено да получат тази семпла похвала, без значение дали те самите намират удоволствие в правенето на съответното нещо. Нищо чудно тогава, когато малко по-късно в живота им започне преследването на шестици в училище, без значение от реалните знания, от удоволствието от ученето или от напредъка спрямо самите себе си…

Не казвам да не използваме „Браво!“. Децата обожават да бъдат окуражавани и хвалени, това е ясно. Но дали няма и други начини да го правим, да добавим и други реакции, които биха били утвърждаващи, ценни и развиващи детето заради него самото, а не заради нас?

Та – може да опитаме например така:

Когато малкото дете рисува, играе, сглобява, твори, помага вкъщи и изобщо прави нещата, които децата правят и очакват реакцията ни, можем да използваме реплики, насочени изцяло към него, без да включваме себе си, мнението си или оценката си на „картинката“. Подходящи са реплики като:

„Истински се забавляваш!“
„Ти си много доволен как се справи!“
„Харесва ти да рисуваш!“
„Леле, колко си горд(а), че успя!“
„Хубаво е, когато успееш да сглобиш това, значи!“

Опитайте.

Детето обикновено реагира много добре на фрази от този тип и не се пули насреща къде му е „браво“-то. Обикновено то е доволно, че сте усетили и признали чувството му за гордост от постижението на момента (освен ако не се раздразни, че нещо не му се получава, а вие твърдите, че е много доволно от резултата).

Суперсилите, които децата губят с порастването

Прекрасна реакция може да е и дори просто нищо да не казваме на децата, докато се занимават с онова, което харесват и от което им е приятно.

Когато не коментираме нищо, показваме, че просто приемаме техните интереси. И това може да създаде прекрасно чувство за детето – без хвалби, без критики, без коментари, без съвети, без внимание, без нищо. Тихо приемане. Толкова.

Други възможни ситуации/реакции:

Заговаряме се с родител, който е с детето си на някоя спирка, в парка, на училище. И обикновено казваме на хлапенцето неща от сорта на: „На колко си години?“, „Как се казваш?“ и други лексиконни въпросчета.

Струва ми се обаче, че на едно малко дете би му подействало много по-приятно вместо да бъде изпитано на колко е години, да му кажем например „Ти си на 12, нали?“  , като посочим със сигурност поне 2-3 години над възрастта му. Е, да, може да си помисли, че сме леко изостанали ментално, но това не е важно. Нали важното е да го накараме да се почувства добре. Едва ли има дете, на което да не му стане приятно, че го мислим за по-голямо, отколкото е, а не за по-малко (и за по-смотано).

По същият начин може да покажем колко сме впечатлени от ситуация, в която детето се е справило самичко много добре. И вместо „Браво!“ може просто да го попитаме ама как така успя да го направи? Да поискаме да ни покаже.

Е, добре, не е нужно да се впечатляваме от това, че си е намазало филия например, което вероятно всеки родител също умее никак зле. Но има например някои неща, които децата правят с играчките си, които може да са впечатляващи и дори трудни за нас. Ами, да им го признаем. И да им показваме възхищението си, когато го изпитваме.

Спокойно, така никак не подронваме авторитета си, а даваме добър пример и без глупава конкуренция признаваме, че те могат разни работи по-добре и от нас, големите.

Защото си е така – децата могат неща, които ние не можем. И това е прекрасно!

 
 


Повече информация Виж всички