За Дж. К. Роулинг, Тwitter и правата на всеки един от нас

| от Лора Младенова |


Феминист, милиардер, правозащитник, трансфоб, провокатор, вещица, писател, продуцент, кучка, активист. Жената, към която се отнасят всички тези определения и не само, се казва Дж. К. Роулинг и независимо харесваме ли я или не, всички сме чували името й.

Нейното пътешествие през съзнанието и дискусиите на едно цяло поколение стартира през 1997 г., когато Bloomsbury публикува нейния дебютен роман „Хари Потър и философският камък“.

Обсесията по мащабно изградения магьоснически свят съпътства порастването на милениал генерацията в реално време. Конфликтите в сюжетната линия поставят пред младите читатели проблеми, свързани с равноправието, отношението към различния, персоналните избори и битките, които водим вътре в себе си, в контурите на брилянтно построена метафора за вълшебство.

Немалко силно религиозни родители въпзриемат творбите й като заплаха за традиционния християнски морал, объркване на умовете на подрастващите и подтикване към опити за магия и окултни практики.

Малко след премиерата на последния роман от поредицата Роулинг радва или скандализира публиката си, като разкрива, че един от централните персонажи Албус Дъмбълдор е гей, който на младини е поддържал хомосексуална връзка с тогавашния си близък приятел – тъмния магьосник Гриндълуолд.

Години по-късно Роулинг отново провокира, подкрепяйки избора на чернокожа актриса за ролята на Хърмаяни Грейнджър в пиесата „Хари Потър и прокълнатото дете“ – символично продължение на седемте книги, в което срещаме познатите герои като вече възрастни хора.

Авторката защитава каузи, свързани с правата на жените и конкретно жертвите на насилие и неравноправие. С позициите, зад които стои, през годините тя неведнъж предизвиква негативни реакции от страна на по-консервативно настроените обществени групи, или провокира въпроси и дебати около темата нужно ли е сексуалната ориентация или расата на героите да се допълват в движение и всъщност услуга ли прави фокусът върху тях на правозащитните каузи. В социалните мрежи се заражда тренд „Джоан Роулинг разкрива…“, иронизиращ остро политкоректния дискурс, в който авторката включва персонажите си.

През последните месеци Роулинг си навлече гнева и на транс общността с пик от ескалирало напрежение през изминалата седмица.

Всичко започва през декември 2019-а. Тогава авторката публично заявява подкрепата си към данъчния експерт Мая Форстатър, която губи работата си заради твърдения в класифицрани като трансфобски лични туитове, че биологичните полове са два.

По-късно, отново в превърналия се в бойно поле за нападки и обществен линч между леви и десни Тwitter, Роулинг изразява несъгласие с определението „хора, които менструират“, с което са адресирани момичета, жени и транс мъже в рамките на кампания за повече равенство в света след Covid-19 от гледна точка на възможности за осигуряване на пълноценно интимно здраве и хигиена.

В отговор на вълната от обвинения и нападки, последвали посланията й по темата, писателката публикува есе, в което изчерпателно защитава и аргументира гледната си точка, но не отстъпва от нея. Сред доводите й са опасенията, че законодателството в страни, където промяната на пола може да се извърши единствено чрез заявка за принадлежност към противоположния пол, в дългосрочен план може да компрометира безопасността на биологичните жени спрямо злонамерени мъже, или пък че възможността за промяна на пола преди навършване на пълнолетие може да доведе до взимане на необратими за психиката и организма последици.

Ето линк към есето й в оригинал.

Днес жената, на която принадлежат цитатите „Изборите, които правим, Хари, а не способностите ни, показват какви наистина сме“и „Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?“, е обвинена в незачитане на личния избор, сполучила е да подразни почти всички, получава смъртни заплахи и клетви заради убежденията си, а политическите й позиции вече отдавна изместват фокуса от нейната писателска дейност, особено предвид факта, че никоя от последващите й книги не достига феноменалния успех на социокултурното явление „Хари Потър“.

Скъпи фенове на „Хари Потър“, никой нищо не ви дължи

Загрижени радикални християни нееднократно уличават в магьосничество нейното творчество, докато не по-малко радикални транс активисти с днешна дата обвиняват в трансфобия и реч на омразата самата авторка и независимо едни от други придобиват навика да готвят книгите на Роулинг на 451 градуса по Фаренхайт.

Със своите позиции тя е постигнала немислимото – да обедини крайния резултат в действията на две шумни обществени групи без допирна точка във възгледите. Обединение не за, а срещу някого, както обикновено се случва напоследък в политиката и ежедневието.

В момента Дж. К. Роулинг ми напомня героя на Махершала Али от „Зелената книга“ с неговия емоционално въздействащ монолог: „И ако не съм достатъчно черен, и не съм достатъчно бял, и не съм достатъчно мъж, то кажи ми, Тони, какво съм аз?“. Не заради цветовете на кожата, разбира се, а заради статичността на съвременните групови идентичности и тенденцията ако не приемеш целия пакет възгледи и поведение на някоя от тях, да се окажеш неприемлив и мразен навсякъде, включително от тези, които сам припознаваш като свои.

Допускането на нюанса позволява на света да спре да е просто черен или бял.

Ако нюанс е приемането на всяко различие, не следва ли това да важи и за различието в мненията и изразните средства, и за отклонение от радикалните крайности вдясно и вляво. Колко процента отклонение позволяваме? Колко е достатъчно?

Дж. К. Роулинг донякъде ми напомня и за мен.

Например заради това, че активно подкрепям гей брака и гей осиновяването, но намирам за опасно задължителното лансиране на гей сюжет във всяка съвременна форма на изкуство, тъй като вреди на автентичността на самото изкуство.

Както и защото никога няма да приема коя да е обобщена по един единствен признак група хора да има по-малко права от друга, но същевременно не съм съгласна с налагането на политически коректна лексика и горенето на книги, които спадат към инструментариума на тоталитарните общества и политики.

И защото съм насреща за всеки, който би имал нужда от разбиране и подкрепа по пътя на личностната си и сексуална идентификация, но правя разлика между биологичен и социален пол.

Започвайки да пиша този текст, се уплаших от потенциален хейт. Тогава разбрах колко важно е за мен самата да го напиша. Светът, в който се страхуваш да кажеш какво мислиш, не е светът, в който искам да живея.

Днес защитаваме свободата на словото, докато поглъщаме на килограм фалшиви новини в подкрепа на личното си мнение. Отговаряме на различните от собствената ни позиции със смъртни заплахи в Тwitter.

Заставаме срещу сексуалната обективизация, наричайки се „хора с вулва“ и „хора, които менструират“, за не обидим никого. („Хора с пенис“ и „хора, които еякулират“ ли е бинарният еквивалент на това?)

Подкрепяме сексуалната свобода и заслужено отричаме насилието на сексуална основа, докато обвиняваме в трансфобия лесбийките, ако не се срещат с транс жени. Как се нарича ситуацията, в която си осъждан заради това, че в рамките на сексуалните си предпочитания отказваш на някого?

Вярваме в едно странно равенство, при което всяка групова идентичност следва да притежава квота в образованието и на трудовия пазар, без да съзнаваме, че всеки от нас е част на поне една малцинствена група – заради ориентацията си, заради цвета на кожата си или килограмите си, заради ръста си, по-високия или по-ниския си интелектуален, подкрепата си към парламентарно непредставена партия, професията си, семейния си статус. А в края на деня нашите избори и възможности трябваше да са тези, които ни определят като личности. Нали в това уж вярваме всички?

Живеем в парадокса на собствената си неустановена идентификация.

Границите при намесата на едни човешки права в други са деликатни за идентифициране, затова масово избираме да се изолираме по краищата. Там всичко е твърдо, устойчиво и лесно.

С днешна дата вече не бихме могли да отделим възхищението си от стиховете на Езра Паунд от възмущението си и тоталното отрицание на пронацистките му възгледи. Какво ли щеше да стане, ако по него време съществуваше Тwitter? Кевин Спейси може да отговори.

И все пак аз смятам, че ние, милениалите, поколението, което повярва във вълшебства, победи Волдемор с обезоръжаваща магия, прогони опитите за цензура от „Хогуортс“, прости на Снейп и Драко и подаде ръка на магическите същества за пръв път в магьосническата история – можем повече от това.

Още от Лора Младенова:

Защо няма да покрепя Черноморския туризъм

Три седмици младите дружини как дивана в хола бранят…

Да не си лош човек, за съжаление, е крайно недостатъчно

Прецъфтява ли празнуването на Осми март?

Да се върна ли при бившия?

Как да спорим, без да съсипваме другия (и себе си)

Мъжете, които мразеха жените – сред тях ли е Джордан Питърсън?

Къде сбъркахме с женското приятелство


Повече информация Виж всички