Три седмици младите дружини как дивана в хола бранят…

| от Лора Младенова* |

Три седмици младите дружини как дивана в хола бранят…

Забавлявам се да произнасям английски думи с буквална транскрипция. Смея се на коментара „Любов моя, днес си с нова униформа“ под live на генерала. Смея се на pick-a-boo шеги. Ако почна да се смея на шеги на Камен Донев, да ме бутне някой от прозореца.

Като казах прозорец… Новото ми забавление е да пуша на прозореца в три сутринта и да гледам празната улица. Понеже е като оня спрял часовник, който е верен два пъти на ден. Найлон от тоалетна хартия се търкаля по пътя като оная топка слама от холивудското клише с каубойския бар в Арканзас. Тая улица с найлона олицетворява всичко.

Все повече европейски политици ми се чинят сексуално привлекателни. Понеже само тях гледам отвсякъде. Марк Рюте ми е Бенедикт Къмбърбач. Винаги е имало нещо в ултимативно във високите неловки типове, много нещо е имало… Почвам да позабравям какво точно.

Музика вече не мога да слушам. Депресарските песни – заради депресията, веселите – заради контраста. Към мъгливото и слънчевото време съотнасям същата максима. Към сдуханите и към оптимистичните ми приятели – същото. Zug zwang от шаха. Дето единственият ход е да не мърдаш.

Следя властови телевизонни реторики. Бургас си вдигнал пейките, за да не сядат хората. Ако им сложат щипки на носа на хората да не дишат, поне ще знаят, че няма да се задушат поради коронавирус. Победа си е един вид.

Замислям се за преди месец, когато почнах да спазвам карантинни мерки. Още не бяха излезли по телевизията да ме сочат с пръст като лично отговорна за всеки нов или смъртен случай и да ме назидават ежедневно. Но си стоях вкъщи, и маска носех, и хора избягвах. Не заради хаштагове и виртуални масовки. Сватба, хоро, тиймбилдинг, манифестация, стадо, хаштаг и колективно стопанство не могат да ме трогнат. Никога не правя нещата, защото „ние тука така правиме“. Прочетох и сметнах факти и данни, беше ясно – трябва да се пазим.

Дехуманизирано ми е.

Никой никога не ми е говорил безапелационно, повелително, надменно и отвисоко, нетърпящо диалог. Ни баща, ни гадже, ни учител, ни шеф. Никой никога не е презюмирал в мен престъпника, а не човека. Може би затова ми е трудно да го приема. Може би за друго.

Хората, които ни управляват, се държат сякаш не вярват в разделителната ни способност. Фактът, че ни управляват, показва, че тя може би не е и за вярване.

Всеки ден от екрана ми се карат и ме плашат. Говорят ми сякаш съм Ганьо с патронче ракия пред кварталния нон стоп, на когото не му пука ни за здраве, ни за икономика, ни за време и пространство. Презюмират безотговорността и безразличието ми. Ясно. Не говорят на мен. На избирателя си говорят. Затова не му казват „благодаря, че постъпваш отговорно и че се пазиш и ни пазиш“, а „хора мрат, аланколу, и ти си виновен“.

На мен ми казаха, че съм излишна – професията ми е излишна, щом не произвежда физически продукт, начинът ми на живот е погрешен, щом не е вързан с трудов договор. Личните ми отношения не важат на КПП, ако не са скрепени с брак. Духовният ми живот не важи, ако не се развива в църква. Няма единно можене и неможене. Има избирателно и за мен отговорът е не. Je suis маргинал. За тях аз не съществувам.

Мотивацията ми да спазвам правила на властите е като в токсична връзка, където всеки ден ми повтарят, че съм курва, докато не ме откажат от верността. Ок, оставям ги да си приказват.
Не излизам навън, защото искам да не излизам. Не защото ме е страх от глоба и милиционери. Не искам, защото ми пука за живота и хората.

Повече, отколкото на властта, за която некачествените пътища и неработещите клинични пътеки, и мухлясалите болнични стаи, и софийският въздух, и презастроеното море, и невъзможността за детски градини, и хилядите безработни всеки ден са ок. Ок са и някои крайно недемократични избори. Дори за болни, починали и оздравели се говори като за глави добитък.

След като приемем да излизаме със смс-и за лев и двайсет, после може да въведе и горещ импулсен телефон, където генерали да ти викат „равнис“. Ей така, сексът да е пълен. Покрай другото, може да се отговаря и на слушателски въпроси. Примерно:

– Как върви разследването на нападението срещу журналист?
– Колко работещи респиратора имаме?
– Кой гледа децата на родители без отпуск и болничен?
– Всички деца ли имат равен достъп до образование сега, а и по принцип?
– На колко независими медии вдигнахте мерника напоследък?
– Колко души имат 5000 лева за глоба и защо?
– За същите медицински сестри ли говорим, които до преди седмици наричахте терористи?
– Къде са дефинициите за парк, за носене на маска?
– Може ли закон да се дерогира с подзаконов акт?
– Последно да носим ли маски? А предпоследно?
– За кога отлагаме плановите операции?
– Ако насаждането на паника и дезинформацията се преследват наказателно, ще сваляме ли имунитет?

Тези и много други.

Тъжна съм. Понеже представите ми за управление и държава се опразват, започват да свеждат до обобщени абстрактни базисни отрицания. Не тези. Не тука.

И, да, спазвам всички мерки. И да, вярвам, че трябва да има, не вярвам на онзи, който ги налага. И, да стоя си вкъщи.

Като изляза, не искам да се връщам.

*Текстът е от страницата на автора във Фейсбук

 
 


Повече информация Виж всички