Избрах да бъда самотна майка – и никога не съм била по-щастлива

| от Клода О'Хейган, Independent.ie |

Какво е да избереш да станеш родител без партньор до себе си? Колко смелост се изисква и как някои жени успяват да се преборят с вероятността, че може и никога да не станат майки, за да се впуснат в авантюрата, наречена „изкуствено осеменяване“?

Признавайки възможността през фертилните си години в крайна сметка да не намери партньор, който да й допада, симпатичната 43-годишна Клода О’Хейган разказва своята история пред ирландското издание на Independent.

Днес тя очаква първото си дете и е по-щастлива отвсякога.

„Повечето ми приятели ме наричат Кло и тъкмо навърших 43 години. Аз съм мило, грижовно и социално същество, което вярва, че усмивките, позитивното отношение и малко чар могат да ни помогнат в повечето ситуации в живота. Когато става дума за бебета, никога не съм била от жените, които мечтаят за деца и броят дните това да се случи. По-скоро винаги усещах, че не искам да имам деца.

През двайсетте си и ранните си трийсет, моите приоритети бяха определено насочени към това да се наслаждавам на живота. По отношение на самочувствието бях „бавноразвиваща се“ и именно по това време започнах да харесвам човека, който всъщност съм. Работата като PR наистина ми помогна, защото е много социална и всекидневните ми задължения бяха свързани с музикални фестивали – беше почти като сън. През втората половина на трийсетте, наистина исках да срещна „единствения“ и се озовах във връзка, в която чувствах, че може би това е той и може да имаме семейство. На този етап започнах да преосмислям своя начин на живот и да гледам на работата си по различен начин.

Работя за себе си вече пет години, имам малка PR компания, а това – в разгара на рецесията – може да бъде доста несигурно занимание. Това ме накара да потърся нещо по-сигурно. Преместих се в корпоративната среда и започнах работа в клиентския отдел на „Водафон Ирландия“, където сигурността беше от ключово значение, балансът между работа и личен живот беше удоволствие, а черешката на тортата бяха най-добрите на работния пазар условия за майчинство.

И докато моят работен живот процъфтяваше, връзката ми стигна до своя естествен край, но мисля, че през последвалите години мислите за среща с „единствения“ и желанието да имам свое собствено семейство все така продължаваха.

Макар и през следващите няколко години да имах срещи, да се наслаждавах на живота, да започвах и да приключвах различни връзки, не срещнах някой, с когото да искам да прекарам живота си. В същото време моето желание за бебе и притесненията ми за моята фертилност нарастваха. Докато все се надявах да имам връзка, започнах да мисля потенциално и за това да направя бебе сама и започнах да подреждам всичко на място спрямо тази идея.

Бях живяла под наем в разкошни големи къщи, които бях делила в продължение на 10 години. Взех решение да живея сама в пространство, което можех да наглася за бебе и купих къща в Дъблин. Това беше стъпка към моя предстоящ крайградски живот. Бях щастлива, че съм на добро място, животът продължаваше, все още имах надежда да срещна някой, но спокойна, че все още не съм го срещнала, бях готова да го направя и сама.

18 месеца по-късно, докато си прекарвах чудесно на един плаж в Хърватия, получих рутинно позвъняване от моя личен лекар относно кръвните ми тестове. Всичко беше наред, освен нивата на фосфор, които бяха ниски. Последва коментар от страна на докторката, че това няма значение, след като не правя опити да забременея. Поправих я, обяснявайки, че макар да не се опитвам точно сега, планирам бременност през следващите 12 до 18 месеца, независимо дали с някой или сама.

За щастие генерално поведението на лекарката беше прекрасно и то омекоти първоначално резкия й отговор, че ако искам да имам бебе, наистина трябва да задвижда нещата сега.

Тя ми обясни (съвсем правилно), че дори да започна процеса веднага, вероятността това да се случи беше минимум година, ако не и повече. Ако се придържам до досегашния си план, шансове ми за успех щяха да намалеят и аз ще бъда на 45 докато имам дете, ако изобщо се случи, и е най-добре да помисля как това ще се отрази на живота ми.

Беше много трезв разговор, придружен от доста сълзи от моя страна, но гледайки към красивото море, този ден взех решение просто да го направя. Беше един горчиво-сладък, страшен момент. Да, почувствах радост и облекчение, че най-накрая ще забременея, но бях и тъжна, че няма се влюбя и да направя дете с един човек – за мен това беше определено тежка мисъл, през която трябваше да премина.

През следващите 4 месеца преминах всички прегледи при моя личен доктор и в болница „Сейнт Джеймс“, а резултатите бяха изпратени до специалист. На този етап ми казаха, че съм в добра форма за забременяване, което ме шокира заради възрастта ми, и беше насрочен още един рентген преди да ме препратят към клиника за изкуствено осеменяване.

Беше декември, когато ми насрочиха първото посещение в клиниката и нямах търпение да започна процедурите, но все още бях и малко уплашена. Основното, което си мислех, беше: Ще мога ли да се справя сама? Няма ли да бъда ужасно самотна и изолирана и впоследствие да съжалявам за решението си? Ще мога ли да се справя финансово? Сега разбирам, че това са обичайните притеснения на много жени, независимо дали са сами или омъжени, но въпреки това страхът беше реален.

Тази първа среща беше най-лошата част в целия процес. Бяха ми обяснени тежките истини за шансовете за успех за някой на моята възраст, за броя яйцеклетки, за нивата на хормоните, подходящи за IUI (вътрематочна инсеминация), за фоликулно подпомогната IUI и за IVF (инвитро фертилизация).

Спомням си, че плаках толкова много по време на тази консултация и в седмиците преди Коледа, колкото не си спомням да съм плакала от доста време. Самообвиненията бяха най-лошото, като се самобичувах, че съм се забавила толкова много и че не съм се обвързала навреме с някого.

Усещане за абсолютно отчаяние. Тънех в него по Коледа, но също така се опитах да формулирам план. За седмица около Нова година се записах на тренировъчен лагер във Великобритания, където прекарах времето във физическа работа, за да се почувствам физически и психически по-добре.

Пролях много сълзи по различни поводи през тази седмица, но и постигнах множество лични цели, доказвайки си, че съм силна и съм способна на много повече, отколкото смятам.

Прибрах се в къщи, изпълнена с увереност и със създаден план за действие. Върнах се в клиниката и им казах, че искам да продължа с два сеанса от IUI и че ако това не проработи, смятам да отида зад граница за инвитро с донорска яйцеклетка, защото шансовете това да проработи са много по-големи в сравнение с обичайното инвитро, а цената е съпоставима.

Чувствах се добре при този подход, тъй като си дадох една година, в която да хвърля всички усилия в тази посока, и мислех че това е най-разумният начин да оползотворя приготвените средства и времето си. Щях да дам на вътрематочната инсеминация няколко шанса, използвайки своите собствени яйцеклетки и ако това не проработеше, щях да премина директно към опцията, която има най-висок шанс да проработи. Това беше.

През март поръчах донорска сперма, избрана от банката за сперма Cryo International в Дания и започнах терапията през април. Тя включваше седем дни инжекции, които стимулират фоликула, след което втора инжекция през следващите седем дни, за да се предотврати овулацията, и последна инжекция, за да започне овулационния процес 36 часа преди инсеминацията.

През цялото време следяха със скенер как растат фоликулите. Преди да се пристъпи към процедурата от клиниката следяха да има един, до максимум два, фоликула с правилен размер. Преминах този процес два пъти, без да успея да завърша процедурата: първият път, защото обърках инжекциите и взех грешните в неподходящото време и трябваше да се откажа за този месец. Вторият път беше, защото фоликулите ми се разпаднаха няколко дни преди планираната инсеминация без причина.

Това беше вторият най-труден момент в процеса и отново имаше много сълзи. Вече беше минала почти година откакто взех решението в Хърватия. Да спра буквално часове преди процедурата, беше много тежко. Затова на този етап реших да взема почивка.

Отидох на сватба на приятел през следващите седмици, като наистина исках да се забавлявам. След това отидох на няколко фестивала и си прекарах страхотно. Очертаваше се дълго приключение и сега бях наясно, че нямам представа колко всъщност ще продължи. Затова исках да имам хубави спомени, които да ме топлят през предстоящите трудни месеци на изпитания.

Два дни след фестивала Love Sensation започнах третия опит и този път го направих докрай. И въпреки всички опасения – проработи.

Изчаках всичките 16 дни, докато направя тест за бременност. След 12-ия ден започнах да усещам, че може и да се е получило. Усещах леки спазми и ги сравнявах с описваното усещане за ембрион, които се захваща за страничните стени на утробата, което би трябвало да е нормално, ако забременяването е било успешно.

Събудих се в 2.30 сутринта, отидох до банята и след това отново си легнах. После се събудих отново в 4.30 часа, направих теста, плаках от рабост, когато видях резултата и изпратих снимка на моите най-близки хора, в очакване те да се събудят.

Думата, която ще използвам, когато описвам този момент и всеки момент оттогава насетне (освен обичайните страхове през първите седмици на бременността) – е щастие.

И това е най-хубавото и радостно усещане, което някога съм имала.

Моето семейство, близки и колеги (също страхотни приятели) се държаха феноменално, докато траеше цялото това преживяване. Твърдо вярвам, че красотата на науката и медицината, успоредно с холистичната медицина, акупунктурата и позитивните визуализации, заедно са изиграли голяма роля всичко това да се случи.

Получавах позитивност, подкрепа и любов от всички наоколо и смятам, че това също беше много важно при превръщането на мечтата ми за бебе в реалност.“

 
 


Повече информация Виж всички