Откакто е започнала пандемията, Таня, маркетингов мениджър, си стои у дома.
В началото трудно свиква с тоталната промяна в начина на живот. Липсват й срещите с приятели, да посещава концерти и галерии, да пътува през уикенда със своето семейство. Затруднява се е да разпределя времето между домакинските задължения, грижата за себе си и двете деца, и екранното време пред единствения семеен компютър, който рязко се е превърнал в работно място за нея и учебно заведение за първолак и седмокласник.
От съображения за безопасност и по финансови причини, Таня и мъжът й са пропуснали традиционната за семейството лятна ваканция.
При второто затваряне у дома, Таня сякаш привиква с настоящата ситуация. Не й се налага да полага усилия за външния си вид всеки ден. Прекарва седмицата с домашни дрехи и понякога пропуска да вземе душ преди лягане. Често заменя обичайното домашно меню с полуготова храна или поръчка от някое бюджетно близко заведение.
За работа става в последния възможен момент, трудно й е да се събуди по-рано, и е окей, че никой не вижда как поне в първия час просто пие кафе, безцелно преглежда линкове и гледа монитора. Вече девет месеца не е прочела нито една книга до края. Все по-рядко говори около масата вечер. Няма нищо ново за казване.
Оживява се, само когато със съпруга й отворят бутилка вино.
След като всички у дома заспят, в някои дни се храни безразборно пред телевизора без да гледа нещо конкретно. В други изобщо не й се яде. Понякога заспива на дивана и изобщо не си прави труда да се премести в спалнята. Удобно е, че мъжът й си ляга значително по-рано от нея. Така избягва разговора защо сексът с него не й е особено интересен напоследък.
Все по-рядко се чува и си пише с приятели. Обажда се на родителите си около два пъти в месеца. Когато се чуе с майка си, тя непрекъснато повтаря каква късметлийка е Таня с такова прекрасно семейство. После говори дълго за себе си и никога не я пита как е.
Таня почти не играе с децата. За компенсация ги оставя да се занимават с каквото им е приятно и не настоява излишно да отделят време на обичайните си извънкласни дейности.
Криво-ляво, всичко е окей. Живи са, здрави са, още имат достатъчно пари. Не всички семейства могат да се похвалят със същото през изминалата година.
Но понякога Таня си мисли, че се проваля безвъзвратно по всички фронтове– и като професионалист, и като личност, и като родител. Чуди се дали е нужна на семейството си, дали няма да се оправят по-добре без нея, дали в работата й се забелязва безразличието, с което върши ежедневните си задължения, дали съпругът й все още я намира за привлекателна, дали липсва на приятелите си. Чака късната вечер, сипва си още една чаша вино, взима голяма чиния с полуготови спагети, пуска телевизора и отпъжда тези ненужни мисли. Чуди се е дали да не ги сподели с някого, но няма смисъл.
Вижте още:
Тревожност + алкохол + жени (може и в обратен ред)
Мъжът й приема ситуацията по-уравновесено от нея, на него му се налага да работи навън и да взима допълнителни часове. Когато се прибере, не коментира, че обстановката наоколо става все по-занемарена. Не пита нищо и не казва нищо по темата. Няма смисъл тя да го вкарва в допълнителни проблеми, а и не иска да товарят децата.
Понякога Таня иска да изчезне. Не да умре, не – това би било несправедливо спрямо децата. По-скоро никога да не се беше случвала.
Преди началото на пандемията, тя си е мислела такива неща и друг път, макар и значително по-рядко, и само в определени напрегнати периоди.
Говорила е с терапевт, епизодично, и с променлив успех. Всъщност, чувствала се е виновна, че го посещава, защото всичко й е наред. Избягвала е да споменава пред близките си за тези посещения. Не е искала децата да помислят, че мама е луда, или пък да олеква в очите на мъжа си.
Само приятелите й знаят, шегували са се по темата. („Баба ти на село само на терапевти е ходела едно време“, „И какво, много ли му се оплакваш от мене?“, „Снощи публикува тъжна балада на стената си във Facebook, пак ли са те хванали ония твоите депресии?“).
Така или иначе, сега не може да ходи – личните срещи са забранени, у дома винаги има някого, а възможността да отдели пари без излишни обяснения 3-4 пъти в месеца вече е отпаднала.
За близките си Таня е прекалява с хапването, защото й липсва воля. Успива се, понеже просто я мързи. Мълчалива е, защото не се интересува от другите около себе си. Не е прочела нито една книга, защото е взела да оглупява, като й е омръзнало да се прави на начетена пред хората. Не поддържа досегашния перфектен външен вид, понеже вече е вързала мъжа си с две деца и се е успокоила.
Явно не е наистина тъжна за нещо, тъй като никога не плаче. Да, вярно, може да страда там от някаква депресия, но това дори не е истински психичен проблем, на всеки му е тъжно понякога, всеки човек си има проблеми.
Може да се стегне малко, да излезе да потича в парка, да се усмихне на живота, да види колко й е лесно на нея всъщност.
Я някои хора какви драми си имат, сериозни драми, истински драми, не като нейните. Сама си го прави, всичко му е на човек от главата. А дори не е важно какво точно се случва в живота ти, важно е как ти самият ще избереш да погледнеш на него.
Никой никога не й е казвал накуп всичко това, но всички са й го казвали ден по ден, малко по малко.
Докато периметърът на нейния личен свят се стеснява метър по метър, вече не заради карантинни мерки, а защото тя самата се страхува да излиза от себе си, негодна е за външния свят, безсмислено е да се опитва и старае, може просто да пусне телевизора, да си сипе и да помълчи. Вината за всичко извън това е нейна, тя малко по малко го е изпуснала от контрола си. Имунитетът й е паднал и боледува много често. Чуди се дали не е коронавирус? Става параноична. Спира да излиза от къщи.
Всичко освен името в тази история е напълно истинско. И не само за реалната „Таня“, а за милиони хора по света.
И не само заради коронавируса и цялостния абсурд на последната година. Не, това го има от преди това.
Но рядко е имало повод да погледнем в широка перспектива колко глобален е един проблем, срещу който имунитет няма никой – нито бедните, нито богатите, нито самотните, нито тези с големите и щастливи семейства, нито ти, нито баба ти едно време на село, нищо че тогава менталното здраве не е било тема на разговор, а буржоазен гевезелък.
Разликата при тази глобална перспектива не се корени в наличието или липсата на проблем, а в наличието на обществен диалог или обществено табу по него, на адекватна институционална грижа, на прекомерна или липсваща такава.
За момента, у нас оставаме по-скоро във вторите хипотези.
Нито в рамките на НЗОК, нито на какво да е публично равнище съществува програма, която да осигурява трайна грижа за превенция и ментално здраве за онези, които се нуждаят от нея.
Макар психологията вече няколко години да е най-желаната от кандидат-студентите специалност, а броят квалифицираните в областта специалисти да нараства, не може да се каже същото за достъпа до услугите свързани с психотерапия, консултиране от психолог или участие в активности, насочени към подобряване на менталното здраве.
Затова и твърде често се случва някой близък или познат да каже, че е време да се стегнеш.
„Вярваш ли в психолози?“ е въпрос, който се задава с тоналността на „Вярваш ли в астролози?“, „Вярваш ли в Рая?“ и „Вярваш ли в минали животи и прераждания?“. И макар броят на вярващите да нараства, възможността тази вяра да се приложи на практика съществува предимно за хората в добро материално положение, живущи в големи областни градове, където са налични нужните за целта ресурси – пари, свобода и малко анонимност.
Средната цена на час индивидуална работа с психолог варира между 30 и 60 лева, а този тип работа е продължителен във времето и еднократно посещение обикновено не е ефективно.
Менталното здраве не е глезотия. То е във взаимовръзка със съня, храненето и качеството на живот на всеки човек, отразява се на неговото професионално представяне и на абсолютно всички категории лични отношения в живота му.
Прекомерният стрес, бърнаутът, депресията и зависимостите, като най-разпространени и пренебрегвани проблеми в съвремието, потискат имунната реакция на организма и забавят когнитивните процеси в мозъка.
Хората, живеещи с всеки един от тези проблеми, са по-силно предразположени да развият всеки един и от останалите, както и да развият сериозни хронични, автоимунни или животозастрашаващи заболявания, включително и психични такива.
Заради непрекъснатото чувство за вина и стандартно ниската самооценка за страдащите от някой от тези проблеми, при тях има и по-висок риск да останат трайно в ситуация на домашно, физическо, психическо или сексуално насилие, както и в отношения на зависимост.
Поради натрупвания стрес и непосилните за човешкия мозък количества информация и комуникационни потоци, към момента сме изложени на риск от ментални проблеми повече от всякога в човешката история.
Макар и понякога да помага, разговорът с близък човек не е разрешение. Не защото на близкия човек не му пука за теб, а именно защото му пука. Близкият може да ти каже единствено онова пристрастно мнение, което според него е правилното за теб. По този начин, без да има това за цел, ще те натовари със своите трудно постижими очаквания. Дори и тези очаквания да са да бъдеш щастлив и пълноценен – всъщност най-вече тогава.
Психологът от друга страна не изказва мнения и критични оценки, а осигурява странична гледна точка, от която ти самият да погледнеш обективно на себе си. Психологът няма да се обърне към някого със заучено от Google твърдение като това, че ако човек говори за самоубийство, значи всъщност не го мисли сериозно. Нито пък с обвинителната сентенция, че просто всичко си зависи от теб и как ти гледаш на нещата, или примера с другите хора, които имат толкова сериозни проблеми.
Човешкото благополучие далеч не се корени в наличието на факторите от първото стъпало на пирамидата на Маслоу. Да си физически здрав, да имаш храна и покрив над главата не е достатъчно, за да бъде всичко наред с теб. Напротив, ако всичко с теб не е наред, то може да доведе до разрушаването дори и на тези първични фактори.
Още от Лора Младенова:
Дали тогава пак ще слушат „Бийтълс“ и вечните поети ще четат?
Защо няма да подкрепя черноморския туризъм
„Ей сега като почнат да падат хора по улиците…“
Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?
С какво „Приятели“ може да е актуален през 2020 година
Къде сбъркахме с женското приятелство
Как да спорим, без да съсипваме другия (и себе си)
