В ресторанта. В чакалнята пред лекарския кабинет. В самолета. Докато чакаме на опашка. Все по често и на детската площадка...
Преди седмица се оказа, че дори и на детския лагер сред природата. И не, не от гидовете, а от самите родители, които изпращат 7-годишното си дете си на зелено училище с телефон, защото няма да издържи целия ден без него.
Телефоните ни се превърнаха в универсално дистанционно за деца.
Натискаш копчето и шумът спира. Детето сяда, спира да задава въпроси и да обикаля между масите. Не пита за седемнадесети път кога ще дойде храната. Не се кара със сестра си. Не скучае демонстративно. Много е удобно.
Броим часовете пред екрана, спорим на каква възраст трябва да имат собствен смартфон и търсим поредната настройка за родителски контрол. И в същото време възлагаме на телефона да бъде родител вместо нас.
Детството е неудобно занимание
Децата са шумни. Те тичат, ние искаме да поседим тихо.
Говорят високо, задават хиляди неудобни въпроси. Скучаят.
Искат цялото ни внимание, точно когато решим да изпием едно кафе на спокойствие. В чакалнята не разбират защо трябва 40 минути да седят на стол и да гледат стената. В ресторанта не намират нищо очарователно в идеята възрастните да разговарят два часа.
И самото ни общество има доста противоречиво отношение към всичко това.
От една страна са хората с разбиране и приемане на идеята за "истинското детство" - децата да играят навън, да общуват, да тичат и да откриват света.
От друга (вероятно по-масовата) са тези, които не искат тичащо дете да вдига шум под прозореца им и децата на площадката да пищят.
Не искат децата да стават от столовете в ресторантите, да плачат в самолета, да мрънкат в магазините. Те доминират и в името на обществения мир телефонът се оказва великолепен социален компромис. Детето хем е с нас, хем сякаш го няма.
И ние също сме с тях. Донякъде.
Родителството ни се случва между работата, домакинството, имейли, училищни групи, покупки, логистика и непрекъснатото усещане, че нещо не си свършил.
И няма нищо лошо в десетте минути гледане, за да сложиш вечерята. Проблемът се появява, когато екранът престане да бъде инструмент и започне системно да изпълнява функции, които преди са били част от отношенията между възрастния и детето.
Скучно ти е? Ето телефона.
Разстроен си? Пускам ти нещо.
Чакаме? Телефон.
Ядем? Таблет.
Пътуваме? YouTube.
Мама трябва да поговори с някого? Телефон.
Устройството постепенно започва да регулира скуката, раздразнението, нетърпението и дори емоциите на детето - дребните и досадни моменти, които са важни за порастването и с които детето се учи да чака, да измисля какво да прави, когато му е скучно, да прекара минути само със себе си, за да се успокои след разочарование, да наблюдава заобикалящия го свят, да започва разговор...
Световната здравна организация неслучайно акцентира не върху ограничаването на заседяването и развлекателното екранно време, а върху това с какво го заменяме - движение, игра и взаимодействие.
При най-малките като ценно време изрично са посочени четенето и разказването на истории заедно с възрастен.
С други думи, проблемът с един час прекаран пред телефона не е само самият час. Проблемът е какво не се е случило през него.
Телефонът в ръката на родителя
Има много данни, че интензивната употреба на мобилни устройства от родителите е свързана с по-малко вербално и невербално взаимодействие между родители и деца.
Американската академия по педиатрия обръща внимание именно на необходимостта да се пазят ежедневните семейни моменти за общуване, защото те са важна част от развитието на езика, социалните умения и емоционалната регулация.
Децата учат правилата на технологиите най-вече от нас. Можем да им обясняваме колкото искаме, че телефонът не трябва да присъства на масата. Ако нашият стои до чинията с екрана нагоре и всяко известие прекъсва разговора, урокът вече е проведен.
Можем да ги питаме как е минал денят им, но ако детето трябва да повтори три пъти "Мамо?" преди да откъснем поглед от нашия екран, то получава доста ясна информация кое всъщност е важно.
Детето няма нужда от родител, който никога не поглежда телефона си. Има нужда да не се състезава постоянно за вниманието му... с едно от устройствата.
Заобикалящите ни чужди екрани
Остава и въпроса за съдържанието около децата, което уж не е предназначено за тях.
Телевизорът, който работи на заден фон.
Някой гледа YouTube клипове на седалката до нас в метрото.
По-голямото дете скролва TikTok.
Възрастните гледат новини или филми с насилие, сексуализирани образи, унизителни шеги, агресивно поведение, катастрофи, война, реклами, инфлуенсъри, които говорят за тела, пари и отношения по начин, който едно малко дете няма как да постави в контекст.
И понеже не сме казали "Ела сега да гледаш това", приемаме, че детето не го гледа.
Само че децата са в същата стая и чуват репликите, гледат изображенията. Забелязват и на какво се смеят възрастните и кое не ги шокира. Нещо започват да се приемат като нормални, не защото са, а защото присъстват постоянно в средата.
Изследванията върху т.нар. background media показват, че включеният телевизор не е непременно безобиден фон.
Той може да прекъсва детската игра и да намалява взаимодействието между възрастния и малкото дете.
В ерата на безкрайния скрол родителският контрол върху таблета на детето няма да реши проблема, ако телевизорът в хола показва съдържание за възрастни или ако през рамо то ежедневно вижда какво гледаме ние. Дигиталната хигиена включва контрола върху всички екрани в дома.
Телефонът не е враг. Децата говорят с приятели, учат, слушат музика, създават неща, играят и откриват светове, които ние дори не сме си представяли, но телефонът не може да бъде бавачка, успокоително, приятел, средство срещу скука и заместител на разговорите на живо.
Най-доброто, което можем да направим, е просто да понесем малко неудобство.
Да помолим да спрат огромния телевизор в чакалнята на зъболекаря, да приемем, че понякога да подразним околните с факта, че се държи точно като това, което е - дете.
Защото по-притеснително от дете, което не може да стои спокойно без телефон, е да живеем в свят от възрастни, които вече не могат да стоят спокойно около деца без телефони.
