От няколко дни ме мъчи нещо. Не ме оставя да спя нощем, будя се по 5 пъти, пия вода, въртя се като шило. Аха съм заспал – сепвам се, а Ралица ме гледа сякаш съм изял тортата дето я прави четири часа за рождения ден на сестра си.
– Какво, бе!? – сопвам се аз, стреснат.
– Бълнуваш нещо за училище пак…
– Какво бълнувам? – питам с недоверие, докато си нагласям възглавница.
– „Никакво уважение нямате! Никакво уважение! Ама как да имате като всеки се чуди за какво да ни оплюе!“ – започва да ме имитира тя.
– Мхм… – съгласявам се аз и лягам отново, обаче не ми се спи.
Как да му се спи на човек като тая нашата учителска гилдия и разказват играта през ден.
Няма друг човек в тая страна, който да е толкова проверяван, следен и естествено критикуван от учителя. А в същото време няма по-изпълнително и съвестно същество от него.
Ако щете ми вярвайте, нашият даскал може да е олимпийски шампион по мрънкане, обаче докато мрънка, си изписва бумащината с две кофи с мастило, предава я в срок и ако случайно нещо е объркал, си прекъсва отпуската да го поправи.
И защо така се получава? Едва ли е, защото се е въплътил в ботевата представа за учител –„да бъде търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк“. По-скоро май е от манталитета – агнешки.
През последните 30 години обществената (и най-вече ученическата) представа за учител се препокрива все повече с образа на Макаренко Макаренков – застаряващ, със странна прическа, ретро облекло, досадни тикове, обича да повтаря едно и също, крещи за най-малкото провинение и като цяло винаги говори на висок тон.
Ако не ми вярвате можете да си направите експеримент – пуснете един току-що завършил учител в класна стая и вижте какъв небивал интерес и недоумение предизвиква той у учениците? Как така може да има толкова млад даскал?
Но не ме разбирайте погрешно, аз в никакъв случай не твърдя, че учителят не трябва да присъства в хумористични скечове, напротив – самоиронията е признак за интелигентност. Нито, че възрастта е определяща за уменията на един учител.
Проблемът идва, когато хумористичните скечове се превръщат в реалност, а авторитета на гилдията се срива като рейтинга на Боби Михайлов след като си оттегли оставката.
Като всеки средностатистически историк аз започвам да търся причини. Нали това правим по цял ден – търсим причинноследствени връзки.
Защо авторитетът ни отиде по дяволите? Кой е виновен?
И тъкмо като типичния Бай Ганьо да започна всичките да ги омаскарявам от бабите и родителите през министъра на образованието, на здравеопазването до PISA и СЗО, ме удря едно просветление.
Ами ако ние нещо не правим като хората!?
Ще кажете „Ей го пак се яви агнешкото му подсъзнание!“, ама няма да сте прави. Няма да сте прави, защото уважението се печели. Или както би казал някой „лайфкоуч“ или „инфлуенсър“ – няма второ първо впечатление.
Уважението трябва да се заслужи с работа, с отношение, с личен пример, с резултати, със стремеж към усъвършенстване, защото, колкото и клиширано да звучи, да си учител е призвание и е много повече от това да си изучил учебния „матриал“ с точките и запетайките, много повече от това да си изпееш урока и да си хванеш чантата.
Всички ние мразим (особено тези, които си вършат работата съвестно), когато някой каже „Тия дето нищо не става от тях, те стават учители“ или „К’во им е на тях? Изпее си уроците и цял следобед си клати краката!“, обаче не е тайна, че някои от нас са точно такива и правят точно това. Чудят се само как да скатаят, карат по един тертип без да променят нищо с десетилетия, все нещо не им е ясно, все не могат, все не знаят или просто не искат.
Иновациите, електронния дневник, презентациите и т.н. нови подходи за мнозина (добре, че беше онлайн обучението и принудата, че да влезем в XXI век) са като индустриалната революция за султана на Османската империя – творение на дявола.
Иначе гилдията ни е много добра в това да открива проблемите в детайли, виновниците за тях, да измисля решения, които друг да приложи и накрая в двучасова реч да докаже, че „няма смисъл да се мъчим, защото никой няма да ни чуе“ и „по-добре да си траем, че ще стане по-зле“.
Естествено всичко това съпроводено с характерните за нашата народопсихология патетични речи на 4, 6, 8, 10 очи и след това агнешко мълчание на педагогически съвет или друг решаващ момент, в който трябва да се изрази мнение или (опазил Бог) да се действа.
Бог да помага на онзи, дето е благоволил в края на педагогически съвет да изрази своето недоволство по даден проблем. Тогава няма нужда ръководството да го линчува, защото неговите колеги сами са готови да го остракизират, защото бързат да си тръгнат, а повдигането на важни проблеми удължава техния престой в училищната сграда.
Та и аз сега като бачо Гичо от „Възвишение“ се замислих защо е тъй? Откъде таз немощност идва, тая нефелност?
Според лирическия герой на Милен Русков основната причина е невежеството. Но за нашият учител тая дума не може да се каже. Кой ни научи да сме такава „рая покорна“, все да си мълчим, все да изпълняваме безропотно, а помежду си да сме „лихи, буйни, топорни“?
Ще кажете, че е народопсихология, която ни е останала още от турско време, обаче аз ще ви кажа, че не е от тогава и като историк, ще се аргументирам с красноречив пример:
Хората, които виждате на тази снимка, са основателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). От ляво надясно това са Даме Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Антон Димитров, Христо Батанджиев, Христо Татарчев. Всички те с изключение на Христо Татарчев (който е лекар) са български учители.
След основаването на организацията през 1894 г. и създаването на централния комитет в Солун следващата задача е нейното разрастване чрез основаването на нови комитети из Македония и Одринско.
Така към организацията се присъединяват още трима учители, които впоследствие ще станат водещи фигури в нея – Пере Тошев, Гоце Делчев и Гьорче Петров (от ляво на дясно). В наши дни историците на шега или не, наричат ВМОРО „учителска организация“ и те не са далеч от истината.
В своето ядро ВМОРО е създадена от изключително смели, борбени, но не на последно място образовани българи – учители, издатели, духовници, търговци, занаятчии и други представители на българската интелигенция.
Първоначално, разрастването на ВМОРО се случва благодарение на будни български учители, които превръщат своите училища в ядра за тяхната революционна дейност. През 1903 г. тази „учителска организация“ вдига най-голямото, масово и продължително българско въстание – Илинденско-Преображенското.
Докажете ми сега, че тая наша нефелност иде от турско агарянство? Не е от турско, ами май си е от едно по-близко до нас време…
В тоя момент алармата ме сепва…
– Ей, как мразя да ставам в тоя студ. Докато я размразя тая кола сега… – мърморя тихо.
– Какво мрънкаш, нали сте онлайн. – сръчква ме Ралица.
*Явор Генов е роден през 1992 г. в град Бургас. Той е бакалавър по история и работи като учител в гр. Горна Оряховица. В момента живее във Велико Търново, където продължава образованието си в магистърска програма „География и икономика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Интересува се от политика, журналистика и спорт. Особен интерес проявява към историята, свързана с тоталитарните режими в Европа през XX век. Неговата мечта е да се занимава с преподавателска и изследователска дейност в областта на Съвременната българска история.
Текстът е предоставен на mamamia.bg от aвтора и е част от неговия блог Brasnach.wordpress.com
Още от Явор Генов:
Защо в матурите (почти) липсват Нова и най-нова история на България?
„Тия даскали пак удариха кьоравото…“
Абе, на това общество нещо наистина не му е наред…
Дайте шанс на младите… Ама друг път
Имаше ли реална полза от онлайн обучението?!
4 компютърни игри от 90-те, които всъщност образоваха децата
Защо полудяват учителите? – I част
Явор Генов, учител: „Дистанционното обучение може да бъде забавно“
