Защо съм учител?

| от Явор Генов* |

– И какво учиш в Търново? – попита възрастната жена в купето срещу мен.

– История – отговорих с известна гордост и ентусиазъм.

– Интересно… – замисли се тя.

– И какво ще работиш с тая История после? Учител ли ще си? – иронията в гласа бе ясно доловима.

Всъщност, когато бях във втори курс не се замислях много сериозно какво точно ще правя после. Преподавателите в университета често започваха изреченията си с „един ден, когато станете учители…“. А аз често гледах на това с насмешка и се включвах в несъгласния хор в аудиторията. Смеех се, но май не ми беше смешно. Честно казано понякога си представях, че може и да стана учител.

– Да, защо не! – опитах се да изглеждам уверено.

– Момче, тая работа е много трудна. Днес децата са ужасни. Не е като едно време… Защо не отидеш в чужбина? Моите деца са там и са много добре. Снощи ги чух по скайп и… – съветва ме мъдро тя.

– Пък и с тая учителска заплата…

Не помня какво отговорих…

Разговорите във влака често са по-ценни и от най-важните лекции и изпити. Студентството и животът след него са два отделни свята. И този разговор сякаш за момент ми показа света, който ме очаква. Светът на важните решения, на големите отговорности и на може би най-страшния въпрос: „Какво ще правиш с живота си?“.

След като завърших, вече бях убеден, че учителството е моето призвание. Отне ми три години да стана част от системата на образованието, но в крайна сметка успях, въпреки че напуснах по-добре платена работа.

– Е, казвай сега… За какво ни събра? – попита бившият ми колега полуиронично.

– Днес започнах работа като учител! – отговарям ентусиазирано аз.

А той ме гледа като обран. И след като успя да се съвземе…

– Какво си станал? Абе ти нормален ли си бе? Ти съвсем си откачил! – изпада в диво възмущение.

– Защо да съм откачил? За това съм учил, това искам да работя – честно казано очаквах по-радушна реакция…

– Ти не си, но със сигурност до година-две ще откачиш. Тея лапета ще те побъркат. И колко пари ще взимаш? – няма как да се отмине темата за напрежението и ниските заплати и, и, и…

– Не колкото в търговията, но ще се увеличат… – отговарям уклончиво като цар Борис III пред Хитлер.

– Ти си откачил…Но… Хайде, наздраве!

В наши дни може би е много по-лесно да обясниш „защо не си учител“ отколкото обратното. Но именно заради това аз съм учител, напук на заобикалящия ни свят. Всеки човек се опитва да бъде част от някаква висша цел, дори и несъзнателно. За мен тази цел е учителството. Учителят играе огромна роля в миналото на България, той има основен принос за изграждането на българската нация, той е символ на новото, на съзиданието, на просвещението и продължава да играе тази роля и днес.

За мен учителството е една непрестанна борба, но не със „зверове“, както повечето хора смятат. Борба с несправедливостта, със системата, с невежеството, с българофобията.

Борба в името на знанието, на ценностите, на промяната, на бъдещето, на доброто срещу злото, ако щете. Учителството значи да даваш пример, да устояваш въпреки всичко. Пред учителя стои отговорността да създава поколения, които да умеят, да създават, да се борят… да надминат самия него в името на едно по-добро бъдеще за всички нас.

Всеки човек се стреми да прави нещо, което да му носи удовлетворение, кара го да се чувства полезен, да бъде щастлив. Но за да изпиташ всичко това, трябва и да се бориш и да страдаш. Да преживяваш големи падения, за да достигнеш големи възходи, да се проваляш, докато не успееш. Да виждаш, че усилията ти имат смисъл – нищо друго не прави един учител по-щастлив. Или както Марк Менсън казва – „за да изпиташ удовлетворение, трябва първо да го изстрадаш“. Всеки сам избира как да страда, как да се бори, за да постигне своето удовлетворение.

Честно казано аз хиляди пъти съм искал да се откажа, особено когато бях в началото (може би все още съм).

Днес поглеждам назад и се радвам, че съм изстрадал своите падения, че не съм се отказал – това ме прави истински удовлетворен. За мен тази борба дава смисъл и отговор на въпроса „Какво ще правиш с живота си?“ Затова аз вярвам все по силно, че съм избрал своето призвание – да бъда учител.

Бележка от автора: Текстът е написан за конкурс на „Просвета“ на тема „Защо съм учител?“. Текстът не е сред наградените, но въпреки това реших да го публикувам.

*Явор Генов е роден през 1992 г. в град Бургас. Той е бакалавър по история и работи като учител в гр. Горна Оряховица. В момента живее във Велико Търново, където продължава образованието си в магистърска програма „География и икономика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Интересува се от политика, журналистика и спорт. Особен интерес проявява към историята, свързана с тоталитарните режими в Европа през XX век. Неговата мечта е да се занимава с преподавателска и изследователска дейност в областта на Съвременната българска история.

Текстът е предоставен на mamamia.bg от aвтора и е част от неговия блог Brasnach.wordpress.com

 
 


Повече информация Виж всички