Имаше ли реална полза от онлайн обучението?!

| от Явор Генов, учител* |

„Не стига, че нищо не вършат, ами и заплатите им вдигат…“ – обикновено тази е следващата реплика.

Спокойно, спокойно! Няма да ги оправдавам тия мързеливци, нито ще обвинявам за всичко „родителите дето не могат да си възпитат децата“, нито ще си измивам ръцете с МОН (само малко 😀).

Просто ще поразсъждавам за резултатите от онлайн обучението.

Мнозина днес се питат „Имаше ли реална полза от онлайн обучението?!“.

Ако питате МОН, сме извършили подвиг, равнозначен на първия полет до Луната. Ако питате мен, не е „баш тъй“. Ако питате родителите – хич! Както казват по-опитните колеги „Нищо ново под слънцето“ – който учи си учи, който не учи, пак не учи. Това важи и за учителите между другото – който работи си работи, който го кара през просото… Само, че трудът на учителя стана достъпен за целия свят и множество родители присъстваха на „преминаването през просото“. Съответно в медиите се редуваха родителски крясъци и мрънкане с хвалебствия и прогнози за новата ера пред нашето образование.

Иначе от онлайн обучението имаше доста ползи.

Учители и ученици (вероятно и родители) дружно се научиха да използват онлайн платформи, методи, упражнения, технологии и каквото се сетите, което едните не са научили в час, а другите са проспали на някое обучение. От тази гледна точка онлайн обучението беше една много добра школовка по Информационни технологии – за зла участ на иновациите и технологиите за пореден път се оказва, че по-добър учител от неволята няма.

То разви и особено много креативността по-отношение на създаване на задачи за упражнение, тестове, проекти, видео уроци, кой от кой по-качествени (Е, някои не чак толкова, но нали всички се учим!). Закипя творчество с невиждан до сега в нашите образователни измерения мащаб.

Недостатъците

Не можем обаче да пропуснем с лека ръка множеството недостатъци от тази „иновативна форма на обучение“. На челно място тук застава почти дванадесет до четиринадесет-часовото висене пред компютъра/монитора. Обзалагам се, че ако се направи икономическо проучване, ще бъде отчетен рязък скок по отношение на парите, похарчени за очни прегледи и нови очила/стъкла.

Огромното психическо претоварване за учениците, което е ясно изразено под всяка една статия, отнасяща се до образованието през последните месеци от услужливи родители, мога най-отговорно да заявя, че важи и за учителите.

– Скъпи родители, бъдете спокойни, ние също ослепяваме! И също се занимаваме с домашни до 03.00 часа!

Безкрайното проверяване на домашни и отбелязване в лично изработени таблици, регистри и архиви кой е предал, кой не, кой е преписал/откраднал домашното, е наказание, достойно за най-греховните души, които горят в ада. Но има и по-лошо – бумащината, която се виртуализира и мултиплицира, за да може дейността на учителите все пак да бъде контролирана.

Имам чувството, че през първите седмици на онлайн обучението служителите в МОН бяха изпаднали в ужас, защото нямаха механизъм за контрол над учителите („Ама те как ще се оправят сами!!?“)

О, чудо! Те се справиха и тогава заваляха хвалебствените излияния за огромния успех, който са постигнали.

А след хвалебствията се отприщи и пороят на новата бумащина, защото проверката е висша форма на доверие – още таблици, в които до припадък обясняваш кои платформи използваш, как, защо, колко пъти, участват ли учениците или не, защо не участват и т.н. После нови таблици, в които обясняваш дали използваш Teams и защо не го ползваш… Ама ползвай го! Мисля, че някъде в този момент творческата свобода на учителя бе отново отнета.

След първия месец от обучението се забеляза и нещо друго – на учениците им омръзна.

Онлайн обучението се превърна в нещо като играчка, която сте дали на дете, което всеки ден получава нова играчка. Но да оставим шегата настрана, защото имам по-важен въпрос:

– Обяснете ми как точно на едно дете да не му омръзва да стои по 8 часа (в най-добрия случай, защото има свидетелства и за повече) вързано пред един монитор, когато вече в себе си е събрало енергия, с която да захрани малък град?

– А как един учител смогва да проверява по 80-100 домашни на ден, без да смятаме подготовката му за следващия учебен ден и бумащината?

И изведнъж денонощието се оказа твърде кратко.

Слава на бога, от МОН склониха все пак да имаме пролетна ваканция (слава и на родителите!), което даде шанс на учители и ученици да опитат да се отделят от електронната околна среда, в която бяха заживели.

В същото време успехът мистериозно се повиши. Шегувам се, няма нищо мистериозно, защото обективното оценяване в тази обстановка е абсолютен мираж и самозаблуда. Няма тест, форма на изпитване, задача, проект, който да не може да бъде майсторски манипулиран от учебник, гугъл или услужлив родител/близък./съученик.

Всъщност се оказа, че ние така и няма да можем да проверим на какво сме научили нашите възпитаници в тази „иновативна форма на обучение“, защото:

1. Материалът (или мат’риалът – еднакво дразнещо е), който бе преподаден от март до края на учебната година отпадна от НВО и ДЗИ.

2. Така и не се върнахме в училище, за да измерим/претеглим знанията на учениците сами.

Така беше ликвидиран шансът дистанционното обучение да бъде обявено за пълен провал или подвиг, съизмерим с Великите географски открития.

Въпреки, че то още не е получило срочна и годишна оценка на база на обективни данни, започна да си проправя път идеята за неговото налагане през следващите учебни години. И ето че през последните седмици чуваме, че МОН отново има различни сценарии ( и тази ми е от любимите думи). Само не знаем тези сценарии за комедия, драма или трагедия са. Сред тях сериозни номинации придобиха няколко сюжета:

  • 20% от учебните часове в учебната програма да се провеждат онлайн/дистанционно (Да му мислят, тези които ще правят графиците, дваж тези които ще ги изпълняват!)
  • Учениците сами да избират, дали да се обучават онлайн. (Вероятно в МОН са открили технология за клониране на учители или са сключили сделка с китайска фирма за закупуване на роботи).

Да се учи онлайн през грипните ваканции. (Тук имам нужда от сериозни разяснения по няколко въпроса: Какъв е смисълът от учебен час с клас, в който 50% от учениците отсъстват? Смятате ли, че след като един ученик си е взел болничен, защото не се чувства добре, ще участва пълноценно/или въобще в каквото и да е обучение? Как точно ще се случва заместването на учители в случай, че да речем 1/3 от учителския състав е в болничен?)

Освен това има още един висящ въпрос:

Как точно ще бъде материално осигурено занапред онлайн обучението?

Не, нямам предвид само социално слаби семейства или такива от малцинствени групи, които изпитват трудности да се интегрират в обществото.

Имам предвид, че онлайн обучението породи множество казуси от типа: Семейство с две деца разполага с един компютър. Как и двете деца да участват пълноценно в онлайн обучението?

А ако добавим в този казус следното подусловие: един от родителите е учител и също има нужда от компютър?

Ами ако учителите не разполагат с подходяща среда, в която да преподават вкъщи?

Все въпроси, които поради форсмажорните обстоятелства ние (учители и родители) преодоляхме и разрешихме сами, за собствена сметка в името на образованието. Но МОН не бива да приема това за даденост, а трябва хубаво да се вгледа в сериозните недостатъци и пропуски, които притежава употребата на подобен тип образование, да ги разреши и едва тогава да настоява за регулярната му употреба.

Равносметката

За мен този тип обучение е удачен само в извънредни ситуации като кризата с COVID 19.

Не е нужно онлайн обучение, за да използваме иновациите, които създадохме – те са напълно приложими в класната стая. Не бива да се преекспонират ползите от дистанционното обучение, преди да бъде направен сериозен анализ за резултатите от него и да бъдат добре претеглени ползите и загубите.

Но като изключим всички тези образователни данни, скали и „измервания“ за мен най-голям атестат за нуждата от образование на живо са разговорите ми с родители, ученици и учители – всеки един от тях изрази надеждата си, че на 15 септември ще сме отново заедно на живо.

Честно казано, днес си представих за миг, че преподавам онлайн на ученици, които никога не съм виждал и реално не познавам – пред такава алтернатива по-скоро бих се отказал от учителската професия.

*Явор Генове роден през 1992 г. в град Бургас. Той е бакалавър по история и работи като учител в гр. Горна Оряховица. В момента живее във Велико Търново, къдетопродължава образованието си в магистърска програма „География и икономика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Интересува се от политика, журналистика и спорт. Особен интерес проявява към историята, свързана с тоталитарните режими в Европа през XX век. Неговата мечта е да се занимава с преподавателска и изследователска дейност в областта на Съвременната българска история.

Текстът епредоставен на mamamia.bgот aвтора и е част от неговия блогBrasnach.wordpress.com

 

 
 


Повече информация Виж всички