От „майка на недоносено“ до „самотна майка“ – какво научих от етикетите за себе си

| от Илейн Рот* |

Станах майка на 5 март 2010 г. – девет седмици по-рано от планираното. Родих чрез спешно секцио моето малко момиченце. То тежеше два килограма и не плачеше, когато се роди. Според лекарите, които мрачно обикаляха около леглото ми, можеше да не преживее нощта.

Вижте още: Рисковете на преждевременното раждане… и превенцията срещу тях

Тя обаче преживя нощта. Когато на следващата сутрин вече беше стабилна, консултант по кърмене ме насърчи да отида на среща за млади майки. Отидох. Отидох, защото реално бях „млада майка“ и мислех, че това трябва да правят младите майки. Да бъдеш в тази стая беше като да стържеш чакъл върху отворена рана. Останалите три млади майки в стаята бяха със своите бебета. Бебетата им дишаха самостоятелно. Моето беше в интензивното отделение, свързано с машини, които служеха като спасителен пояс обратно към живота.

Веднага разбрах, че съм направила грешка.

Аз не бях просто „млада майка“. Бях нещо друго и опитвайки се да се преструвам, че не съм, разбих собственото си сърце. Отиването на тази среща не ме научи как да кърмя бебето си – погледнато в ретроспекция, проосто не трябваше да ходя. Но отиването ме наведе на идеята, че „мама“ е само началото. Под шапката на майчинството има безброй много подгрупи и признаването на различията им може да бъде акт на доброта, или поне на валидиране.

Вижте още: „Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация

Следващият етикет, който носех, е по-често срещан от „майка на недоносено дете“, но и по-лесно отписван с пренебрежение. Признавам и своята отговорност  – за известно време и се бях отнасяла със снизхождение към майките, които стоят у дома.

Краят на моя отпуск по майчинство съвпадна с края на престоя на дъщеря ми в интензивното.

Когато моята компания работодател ме потърси отново, не постъпих според първоначалния си план. Как бих могла, когато тя най-сетне се прибра вкъщи? (Признавам колко съм щастлива, че имах възможността да остана вкъщи и ще съм винаги благодарна за това.) В момента, в който смених блейзърите за домашни клинове, установих, че си търся оправдания за избора си да напусна юридическата си работа и да се измъчвам с въпроси какво съм правила през целия ден по начин, на който никога не ми се е налагало преди, когатобях в офиса ежедневно — сякаш денят ми изведнъж беше пълен само с телевизия и сладкиши. Чувстах се, сякаш трябва да доказвам нещо. Сякаш бях нещо по-малко сега, когато не ми се плаща хонорар за всеки изработен час.

Човекът, пред когото се оправдавах най-много? Аз самата.

Някъде по пътя към зрелостта бях научила, че работата е ценна само ако е платена, че успехът се брои само ако е валидиран отвън. Някак бях повярвала в посланието, че оставането вкъщи, за да отглеждам деца, не е достатъчно. Но грижата за дъщеря ми, която се мъчеше да суче, да спи, да ссе научи на нощен сън, да се бори с коликите, да посрещне важни етапи от развитието си, не се чувствах като провал. Имах чувството, че давам повече от себе си, отколкото ми се е налагало когато и да е преди, и чувствах като огромен личен успех това, че съм способна да го дам. Като „майка, която стои у дома“ научих нова дефиниция за успех.

Вижте още: Качествата, които придобих, когато станах майка

По-важното е, че научих, че няма йерархия в майчинството, няма „титла“, която предизвиква повече уважение от друга.

Само няколко години след началот на кариерата ми като майка, която стои у дома, когато мъглата от изтощението покрай бебета и малки деца започна да се разсейва, съпругът ми беше диагностициран с рак на мозъка. Година и половина по-късно той почина и аз бях тихо и мрачно въведена в клуб за майки, който, за щастие, едва малцина виждат: вдовиците, клубът на „самотните майки“.

Вижте още: Аз съм и майка, и баща за своя син. Брутално е

Цената за влизане в този клуб е непосилна, залозите – високи, сърдечната болка – неизмерима. В ролята на „самотна майка“ бях призвана да запълня пространство, което е предназначено за двама. Като „самотна майка“ връзката ми с думата „сила“ се промени. Научих, че силата няма нищо общо с това да бъда или да се чувствам силна. С повдигане на тежки неща или дори работа под напрежение.

Научих, че силата е нещо много по-тихо. Тя седи в тъмна стая и се опитва да закърпи едно детско сърце, докато собственото ти сърце е разкъсано на парчета. Освобождава място в бурята на собствената ти мъка, за да погълнеш част от тази на детето си. Седи сама на родителска среща, дипломиране и маса за вечеря и е достатъчно смела, за да заеме цялото пространство.

Като овдовяла самотна майка, аз също така научих каква сила има носенето на етикет понякога и започнах да търся други хора, които носят същия етикет. Този урок, за общността, беше безценен. Сред другите овдовели майки открих валидиране на мислите и чувствата си, които ми изглеждаха напълно погрешни, ненормални, бях се срамувала от тях. Тези майки не можаха да възстановят това, което беше счупено, но открих, че понякога всичко, от което се нуждаем, е да знаем, че не се възстановяваме съвсем сами.

Вижте още: Най-честите стереотипи за майките

Никога не съм планирала да нося етикетите „майка на недоносено дете“, „майка, която си стои у дома“ или „самотна майка“. Мислех, че ще съм просто „мама“.

Не мога да твърдя, че съм благодарна за носенето на тези етикети, особено пък на последния, но съм благодарна, че научих това: има сила в това да носиш етикет и да бъдеш всяка своя следваща версия на „мама“.

Но има сила и в това да се каже, че етикетът няма значение. По-важното е да запомните, че не сте дефинирани от начина, по който ви определят в момента. Защото майчинството е нещо повече от титла, роля, етикет. Това е пътуване, почти винаги осеяно с неравности, почти винаги осеяно и с невероятности.

*По оригинален текст, публикуван на SheKnows.com.

Вижте още: 

Като си имаш свои деца, ги гледай както си искаш. Или пък не?