Качествата, които придобих, когато станах майка

| от Евелина Бонева |

Очевидно майчинството е време, в което настъпват промени: както житейски, така и характерови. Няма лошо. Нали казват, че единственото постоянно нещо в живота, е промяната.

Докато носех грамадния си корем из София, затисната под хемороиди и копнежи за ядене на бяло грозде с шкембе чорба, очаквах в характера ми да настъпят някакви промени: да стана по-мила, обичлива, грижовна и разбираща, например.

И наистина, настъпиха промени, но трябва да кажа, че някои от тях ме изненадаха и изобщо не бяха в посоката, в която очаквах, че ще кривна.

Агресивност

Никога не съм била овчедушна, но не бих казала и че съм проявява агресия. Докато не родих. Нямам идея защо хората масово смятат, че майките са нежни създания в бели рокли, които кърмят върху крайбрежна скала с играеща усмивка върху устните си. Това не е вярно.

През първите месеци от живота на сина ми бях буквално способна да скоча на бой на всяка несъобразителна майка, която мине покрай спящото ми бебе с нейното шумно дете. Заобикалях отдалеч котета в беда, защото може да носят зараза. Дори намразих собствените си животни заради космите, с които бомбардираха бебето ми.

Неувереност

Не че някога съм била особено уверена, но майчинството разбих на пух и прах и последните ресурси от увереност, с които разполагах. Не бях сигурна в нищо. Нито дали го кърмя адекватно, нито дали го къпя адекватно, нито дали изобщо ставам за майка.

Чудех се дали не съм направила необратима грешка, заливах се с кофи вина заради това чудене, станах неспособна дори да избера детски чаршафи измежду два десена. На котета или на мечета? Откъде да знам какво му харесва? Не знаех дори на мен какво ми харесва.

Чистофайничество

Никога преди не бях обръщала особено внимание на чистотата на дома си. Чистех космите от време на време, пак всичко беше в косми, но някак не ми правеше впечатление. В момента, в който забременях, това рязко се промени. Не до степен, в която да бъда диагностицирана с ОКР, но до степен, в която станах непоносима за околните.

Във всеки свободен момент хващах парочистачката или парцала, пъдех животните и псувах под мустак трохите на масата.

Непрекъснато проветрявах, бършех прах и сменях чаршафи на два дена. Надявах се кучето да избяга, а детето да отключи алергия от котки, за да дадем на някого котката. С времето това „качество“ така и не си отиде, но поне се посмекчи и животните все още са вкъщи.

Тревожност

Е, тук също не бях девствена. Отдавна познавам тревожността в клиничните й измерения и съм се сблъсквала с не едно и две нейни проявления: психични, телесни и поведенчески. С майчинството обаче достигнах нови върхове.

Докато разхождах бебето с количката в парка, си представях как някоя друга майка отсреща ще ме спре и ще ми каже, че с бебето нещо не е наред, а аз ще обърна количката към себе си и ще го видя мъртво, с посиняло лице, след ужилване от оса и анафилактичен шок, които са се случили, докато пресичаме кучешката поляна в Южния парк.

Първият път, когато синът ми качи температура, веднага го заведох в болница, след като обърках замайването от високата температура с фебрилен гърч. А едно лято осъмнахме в Инфекциозна болница след… захласване. Чувах как медицинските сестри ми се подиграват, докато с вече напълно здравото и жизнено дете скачахме по единичното легло с пружина в болничния „бокс“.

Още не съм се справила с тревожността, но определено бележа напредък. След тръгването на детето на ясла, той започна да боледува на всеки няколко дни и аз вече не го водя в Инфекциозна болница.

Реактивност

Започнах да реагирам още по-остро на критики и забележки, но не защото съм преодоляла с красив скок страховете и комплексите си, а защото не можех да приема някой да ме критикува, при положение че вече съм майка и отговарям за друг човек. Откъде накъде мъжът ми ще ми прави забележка, че тенджерите от шкафа отново са паднали на главата му? Аз съм майка, по дяволите. Ще мълчи и ще се съобразява.

Откъде накъде майка ми ще коментира новия цвят на косата ми? Винаги съм знаела, че изрусяването изгаря косата ми и освен това, не ми отива, но аз съм майка на друго човешко същество и не мога да ставам обект на критични коментари от близки и роднини. Тази свръхсензитивност и реактивност, естествено, ме направиха по-раздразнителна и неприятна дори отпреди, но кой знае… някой ден може и да отминат.

Носталгичност

Любимото ми време е миналото. Беше такова, още когато нямах минало и все още го предпочитам пред бъдещето и пред надцененото в поп-психологията настояще. След като родих обаче стана страшно.

Албуми със стари снимки, дискове със стари снимки, играчки от моето детство, детски филмчета пак от моето детство, снимки със стари гаджета, хардкор концерти, Макарена, градинките, в които играех с най-добрата ми приятелка, висене в училището, в което учех от 1 до 7 клас… Наистина стана страшно.

До момента все още удържам на импулса да се напия с 20 текили в дискотека в Студентски град, но това е защото вече ме е страх от лоши махмурлуци. Опитвам се да пускам на сина ми „Лисицата и хрътката“ от 1981 г., но той продължава да мрънка, че иска „Пепа Прасе“ и „Пес патрул“. Аз упорствам със саундтрака на „Красавицата и звяра“. Той иска „Строителят Боб“. Аз му показвам плюшените си играчки от 80-те, той се хваща за винтоверта си и иска да играе игри, които не разбирам, на смартфона.

Сигурно е поколенческа дупка. Или полово различие. Във всички случаи, се разминаване в интересите си и се надявам в скоро време да добия нови „качества“, с които да яхнем една и съща вълна и да сърфираме на нея напред – към неговата зрялост и моето остаряване.

Още: 

Всичко за майчинството в 60 секунди

 
 


Повече информация Виж всички