Когато чакаш „гост на борда“ по време на пандемия

| от Петя Танчева |

Бременността е труден период, но когато си затворена вкъщи принудително, дори малките предизвикателства от живота могат да се превърнат в огромни проблеми.

Нашата читателка Петя Танчева ни изпрати описание на втората си бременност, съвпаднала както с извънредното положение между март и май, така и с вечерния час, въведен за известно време през пролетта в Стара Загора, където тя живее. Уплашена от неизвестността на COVID-19 и принудена да не излиза повече от две седмици, за нея разходката до магазина се оказва приключение, достойно за описание. 

За своя текст, Петя получи поощрителна награда в конкурса на Mamamia и LIERAC „Моята история от изолацията“ :

 

22:22 часа е. Тишина, мир и хармония в къщи. Всички спят и сега е време мама да се развихри.

Нощна птица съм, още от ученичка усещам, че силата ми идва вечер и тогава възможностите са неограничени. Твърдо заставам зад медицинското ми преди брака с потвърдено психично състояние – годна, независимо от нещата, които ще прочетете в следващите редове. Аз съм жертва на обстоятелствата.

Благословена съм с прекрасно семейство – живи и здрави родители, двама братя, любящ и разбран съпруг и моята гордост – малката ми дъщеря Гергана. Все ми казваха, че ще си намеря майстора и ето, че тя разби всички представи за живота в мен. Лудетина е голяма и не спира да ме учи всеки ден – жива и здрава да ни е.

Всичко започна през вече далечния декември 2019-а, когато разговорите за второ дете преминаха от блян в реални преговори с половинката. Та смятам аз китайски календари, предания на Ванга и де що има препоръки за мъжка рожба из нета и си казвам – сега или никога, януари ще е!

За наш късмет бебе номер две стана от опит първи и вече знаех, че има гост на борда. Трепети вълнения, но тайната се пази, нали не се казвало рано и така едва изчаках да вляза в трети месец и стегнах локумена питка за почерпка в офиса и разнасяне на благата вест. От толкова четене и проучвания, вече нямам спомен кой ми беше казал, че тази новина се съпътства с локум за леко и сладко бременеене.

Всичко прекрасно, но вирусите не спят. Групата ни в градината ден след ден оредява, сополи, ангини, скарлатина… Повече от месец – край няма. (Използвам момента да вметна, че като сопола друга такава гад няма. Вече всяко мое пожелание за рожден ден, празник или изпращане завършва с „Хайде и никакви сополи!“). 

Предупреждение за опасен грип тип 2! Мама миа, за една бременност и 3-годишно дете станах половин лекар, стоматолог, фармацевт, хомеопат и гуру учител за самосъхранение и принципно не се поддавам на провокации, но реших да спестя малко стрес на бъдещото бебе и да остана седмица в къщи да се „пазим“. Всичко прекрасно, размина ни се скарлатината и новият грип 2… И дойде 13-ти март и началото на извънредното положение. Както и началото на моята тясна връзка с дивана.

За щастие имам много разбрани колеги и работодател и бях една от първите, възползвали се от така популярната работа от вкъщи. Ако питате мъжа ми – „Ех, твоята работа е моята почивка, все пак работиш на компютър“. Идея нямам как този човек разчита на чистата любов и забравя всички женски хормони и правилото „Не се бъзикай с бременни“… Но използвам възможността да тренирам техники на дишане при раждане в такива моменти. За протокола – жив и здрав е след тези си думи.

Ден първи.

Ставам стандартно рано, за да имам време да пия кафе и да се стегна за работа. Пооглеждам дрехите и решавам, че нещо удобно тип клин и блуза ще е супер за деня. Само да вметна, че след крема не пропуснах спиралата и лекия руж, та нали все пак и аз съм човек… пардон – „хора“.

Приготвям сандвич за половинката (известен като Котенцето), приготвям попарата, нареждам импровизирания офис и докато стане време за старт на работния ден пускам телевизора за новата мода – брифинга. Не съм фен на следенето на всички новини, но винаги гледам да ми е сверен часовникът. Ден след ден, любопитството и безпокойството ми растат правопропорционално на дупето и корема ми. Но всичко е точно…

14-ти ден

Стандартно обаждане от Котенцето след края на работния му ден. „Прибирам се, искаш ли нещо от магазина?“. Събирам цялото останало ми спокойствие и след две вдишвания и бавни издишвания, изричам с най-нежния си глас: „Не мило, ела си по-бързо (на секундата да се телепортираш на вратата), аз ще ида до магазина“.

35 минути по-късно, аз съм екипирана с маска, очила, ръкавици и пазарска чанта готова да се изстрелям от вкъщи. Ето че вратата се отваря и някак по детски се хвърлям, изпреварвайки тичането на детето към баща й. Бързам, защото часът е вече 20:20. Смело излизам и тръгвам към заветния магазин. Навън се мръква, жив човек няма, но нищо не може да спре ентусиазма ми. Та аз съм навън – сама!

Крача бодро и на метри от магазина виждам, че продавачката излиза и спуска решетката….Хм… Ок. Все пак има още три магазина в квартала, както и един по-голям, който умишлено избягвам, за да не се сблъсквам с хора и да излагам на опасност себе си и детето. Втори, трети – все затворени. И тогава се сещам, че в Стара Загора имаме вечерен час, влизащ в сила след 15 минути.

Едри капки пот избиват на челото ми – единствената незащитена част от мен. Ами сега? Само това ми липсва – глоба и обществено порицание.

Усещам се, че вече тичам към големия магазин, който избягвах, и ето – работи! Влизам плахо. Моля се да няма никой вътре и никой да не ме докосва, да не ми диша във врата или да се отърква в мен, докато се разминаваме. Но, ето че млад мъж се запътва към мен. („Не ме заговаряй, не ме заговаряй, не ме заговаряй!!!“). Естествено, че ме заговаря. („Спокойно Петя, имаш маска, очила, ръкавици и две туби дезинфектант в джобовете. Добре, дишай спокойно няма за какво се тревожиш!“) Тогава той отваря уста и казва нещо. Не го чувам, паниката ме е завладяла и силата на дишането ми заглушава всичко. Промълвявам само „Моля?!“.

„Може ли да се разминем госпожо?“

Дръпвам се на секундата и оставам да гледам как опасността ми се отправя към касата. И изведнъж осъзнавам, че трябва да свиквам с новите габарити (+8 кг за няма и месец и естествено право на дупето), както и да осигурявам безопасна дистанция на преминаващите около мен. Грабнах кафе, хляб, пакет тоалетна хартия (доста се огледах и премислях това си решение) и се отправих към касата за плащане.

Гордостта в мен проговори и не спестих на касиерката критиката си към веригата за спазване на изискването за разстояние между клиентите. Вирнах нос и гордо излязох от магазина. Ако момичето от касата чете сега това – моля да ме извините, липсата на социални контакти не прощава на никого.

Така, имам 5 минути да се прибера преди началото на вечерния час. Чувствам се като Пепеляшка. Забързвам крачката и буквално цепя въздуха със скоростта си. Метри преди входа вече усещам как капки пот се стичат по гърба ми, но успявам! И това ако не беше приключение!

Естествено, Котенцето го отнесе. Пак за протокола – жив и здрав е… Все още.

Поуката от тази случка е: обичай и подкрепяй мъжа си! Той е човекът на първа линия в твоя живот!

Послепис: Ще си имаме втора девойка. Тате, дръж се!

Прочетете още истории от конкурса „Моята история от изолацията“:

„Бърше дръжките с водка, пийва, пак бърше, пак надига…“

Коледният ми подарък е вече на път

Добруджанска Ода на Кривата

Моите ученици имат нужда от мен. Точно както и дъщеря ми

Мъжът ми ме напусна по време на изолацията. Как го преживях ли?