Пак тестват въпроса с платеното майчинство... пък ако мине
Само преди ден волейболната легенда и настоящ депутат Владимир Николов направи изказване, което се превърна в централна новина и буквално взриви мрежата, като обяви, че управляващите обсъждат намаляване на срока на платеното майчинство.
Николов обясни тези обсъждания със сериозната ситуация около държавните финанси и бюджетния дефицит, който достигна 3,5%.
По-късно през деня се наложи правителството да излиза с успокоителна позиция, че последно майчинството няма да се съкращава, а по-скоро се мисли за нови финансови стимули и облекчения за работещите майки.
Въпросът за майчинството винаги действа като социален "барутен погреб", защото в него се сблъскват най-дълбоките ни човешки ценности, икономическото ни оцеляване и личните ни избори.
От една страна е традиционното очакване тя да бъде всеотдайна майка и да съхрани семейството, което в държава с тежка демографска криза се приема за висш национален дълг.
От друга страна е икономическият натиск - жената трябва да бъде независима, кариерно реализирана, да носи доходи и да бъде продуктивна за пазара.
В същото време обаче държавата я принуждава да направи невъзможен избор между децата и собственото си бъдеще.
В името на детето
За защитниците на сегашната система, дългото майчинство изобщо не е въпрос на икономика, а на фундаментална психология и хуманност.
Основният аргумент тук е прост: нито една институция, ясла или детегледачка не може да замени присъствието, гласа и емоционалната сигурност, които майката дава на детето си в неговите най-важни, първи години.
Преди изобщо да се появят термините "ранно детско развитие", "невропластичност" или "теория на привързаността", народът казва за някого - "Липсват му първите седем...".
Тази фраза е признание, че характерът, възпитанието, емпатията и моралният компас не се учат в университета или в офиса - те се формират у дома, в семейната среда, преди детето изобщо да прекрачи прага на училището.
Времето, прекарано с детето в ранна възраст, не е просто "сменяне на памперси" или "стоене вкъщи", а активно изграждане на човек.
Ако майката (или семейството) отсъства емоционално или физически през тези критични години, защото е притисната от икономически обстоятелства, рискът детето да израсне с емоционални или поведенчески дефицити ("да му липсват първите седем") нараства.
В модерното общество фразата понякога се използва и с малко чувство за вина.
Днешните работещи майки често се притесняват, че ако се върнат на работа по-рано, ще "ощетят" тези първи седем години.
В държава, намираща се в тежка демографска криза, дългото майчинство се разглежда и като един от малкото останали реални стимули за младите семейства да раждат деца.
Да си останеш вкъщи, за да отгледаш здраво, спокойно и обичано дете, не е "излизане от строя", а най-важната инвестиция в психическото здраве на следващото поколение.
За много майки грижата и присъствието в ранното детство са съзнателен избор, който поставя нуждите на човека пред тези на пазара на труда.
Гласът на пазара
На срещуположния полюс стоят аргументите на икономисти, работодатели и част от самите работещи жени, които виждат в твърде дългия платен отпуск скрити капани както за икономиката, така и за личността на жената.
Докато средната продължителност на платения отпуск по майчинство в Европейския съюз е около 20-24 седмици, България предлага близо 58 седмици само за първата година, при това с обезщетение от 90% от брутния доход.
За сравнение - в Германия задължителният платен отпуск за бременност и раждане е едва 14 седмици, а в Испания - 16 седмици.
Тези числа ясно показват защо българският модел се разглежда като огромно социално постижение.
Две (или повече) години извън работната среда обаче могат да бъдат пагубни за кариерата, особено в бързо развиващите се и динамични сектори като технологиите, маркетинга или финансите.
Когато жената се завърне, тя често заварва напълно променена среда, което изисква усилия за адаптация и я прави по-малко конкурентоспособна в очите на работодателите.
Това забавя кариерното израстване и увеличава т.нар. "пропаст в заплащането" между мъжете и жените, която в България все още се движи около 12-14% в ущърб на жените.
Другият силен довод е финансовият.
През втората година обезщетението е фиксирана сума, която често е близка до минималната работна заплата.
За една висококвалифицирана жена това означава рязък спад в личния стандарт и поставяне в позиция на финансова зависимост от партньора или семейството.
От макроикономическа гледна точка, бизнесът страда от липсата на обучени кадри, а държавният бюджет се натоварва сериозно, тъй като издържа система, която изважда значителна част от трудоспособното население от пазара на труда за твърде дълъг период.
Според тази теза, по-краткото, но по-високо платено майчинство би било по-ефективно за всички.
Проблемът е в системата, а не в сроковете
Между емоционалните нужди на детето и суровите закони на пазара на труда стои третата позиция - тази на прагматиците.
За тях дебатът "за или против" дългия платен отпуск е изкуствен, защото той пропуска същината на проблема: липсата на социална инфраструктура и гъвкавост в България.
Иначе казано - освен майката, няма кой да се погрижи за децата, няма кой да им осигури нужното внимание и грижа, няма кой да ги научи на основните неща, които трябва да знаят, за да са успешни и стабилни личности.
Системата просто не предлага алтернативна грижа.
Аргументът, че майките нямат избор, се доказва от официалната статистика за София.
Дори и с лекото подобрение на ситуацията, данните на Столична община за есента показват, че над 8 800 деца останаха неприети в ясли и детските градини.
Когато държавата не може да осигури място за детето, ранното завръщане на работа става практически невъзможно, освен ако цялата заплата на майката не отива за частна ясла.
Просто няма над какво да се разсъждава и какво да се избира - това са условията и ние като майки някак ги преодоляваме.
Големият въпрос, който остава отворен, не е колко точно месеца трябва да трае платеният отпуск, а кога държавата и бизнесът ще създадат условия за реален избор. Избор, при който една майка може да се посвети на детето си, без това да означава професионално изолиране или финансово оцеляване.
Изглежда, ще мине още доста време, докато стигнем до нужната подкрепа от общество и държава - право на половин работен ден, достъпни почасови услуги за гледане на деца и корпоративна култура, която не наказва родителството.
Защото в крайна сметка, здравето на едно общество се измерва не само с неговия брутен вътрешен продукт.
