Истината зад детската инициатива на Людмила Живкова в комунистическа България
Една новина изненада малки, големи и още по-големи деца в навечерието на 1 юни.
Завръща се Асамблея "Знаме на мира".
Признавам си, първо помислих, че е лоша шега.
Оказа се обаче, че някои от кошмарите на майка ми са съвсем реални и вече протягат нокти към следващите поколения.
Фондация "Людмила Живкова - Знаме на мира" е съвсем истинска, функционираща организация, която "отново подарява Детска асамблея Знаме на мира на децата с познатия и обичан апел - Единство, Творчество, Красота".
Съорганизатори на събитието са Международна фондация "Св.Св. Кирил и Методий" и Националният учебен комплекс по култура с лицей за изучаване на италиански език и култура. С тазгодишното издание се отбелязва и 50-ия юбилей на образователната институция. Инициативата поставя България на световната карта като център на детската културна дипломация, отбелязват организаторите.
Мисията (логично и закономерно) е продължена от Евгения Живкова.
За някои звучи като сбъдната мечта, за други - като сбъднат кошмар.
И двете групи си имат своите основания, но може би точно за да не се стига пак до късане на ризи и "кой е по-по-най", беше добре да оставим мъртвите на полагащото им се място.
"Историческият контекст на инициативата включва и събитието от 12 юни 1999 г., когато по повод 20-годишнината от асамблеята, на територията на монумента се провеждат конкурс за рисунка върху асфалт и концерт под мотото "Децата и мирът на планетата", под егидата на УНИЦЕФ и Синдикат на българските учители", казват още от фондацията, като припомнят, че през годините асамблеи са се провеждали под патронажа на Президента на Република България - г-н Георги Първанов (2002-2012), Председателя на 39-то НС - г-н Огнян Герджиков, Министър председателя Сергей Станишев (2005-2009), г-жа Зорка Първанова, съпругата на посланика на САЩ в България (2002-2005) - г-жа Кати Пардю и настоящия президент на Република България - г-жа Илияна Йотова, а тазгодишното издание се кани да събере хиляди деца от училища по култура, артистични школи и образователни центрове.
Историческият контекст на инициативата и още повече неговата насоченост към децата изискват обаче и още няколко неща - на първо място, да бъдем честни.
С реализацията на тази инициатива всеки (вкл. самата Людмила Живкова) "гонеше" своя цел в мъглата от политически и икономически неудачи, а децата и тяхно творчество нямаха нищо, ама нищо общо.
За щастливите деца, които не знаят що е то асамблея - това е голямо, организирано събиране с висок обществен, политически или международен статут.
Когато Людмила Живкова избира това име през 1979 г., тя умишлено търси дума, която звучи мащабно и дипломатично.
Проектът не е наречен "фестивал", защото фестивалите обикновено имат състезателен характер, награди, жури и конкуренция.
Наречен е асамблея, за да се подчертае, че децата се събират като малки дипломати на едно своеобразно "детско ООН". Идеята е за събрание на равни, които споделят творчество.
На практика е малко по- различно, но ние, хората от това време и тази държава, общо взето сме свикнали...
През 1979 година София посрещна хиляди деца от цял свят под девиза "Единство, Творчество, Красота".
Идеята на един от най-мащабните и амбициозни културни проекти на социалистическа България е деца от цял свят да дойдат в София, за да общуват чрез изкуство извън рамките на политиката.
Детското творчество като висша ценност и концепцията, изкуството като проводник на мира, почти духовната концепция, заимствана от източния мистицизъм и идеите на художника Николай Рьорих - всичко това беше толкова впечатляващо, уникално и различно за времето си, че нямаше как да остане незабелязано и непохвалено.
Реалността обаче не беше нито толкова радостна, нито толкова бляскава. Това си беше просто още една демонстрация на пропагандната машина на държавата.
За западните правителства и интелектуалци това беше ерата на "Разведряването".
Повечето от тях искрено вярваха в каузата, че децата и изкуството могат да изиграят някаква положителна роля в процеса на сбижаване между Изтока и Запада. Други виждаха в Асамблеята рядка възможност да погледнат зад Желязната завеса в една иначе затворена комунистическа държава.
За родните политици ставаше дума предимно за неприятности, огромни логистични разходи и панически страх от "идеологическа диверсия".
За българската пропаганда пък снимките на Людмила Живкова, седнала до Ленард Бърнстейн и Джани Родари, беше безценен трофей - доказателство, че България е призната от "външния свят".
Е, разбира се, за обикновеното българско дете Асамблеята остави спомен за вълнуващи летни дни, камбани и балони, гордост, че светът е дошъл в София.
Което си личи и по странния възторг на сънародниците ни от възраждането на събитието днес.
Истината е, че достъпът до събитията и чуждестранните гости беше запазен за правилните деца на правилните хора.
Истинският достъп до този космополитен свят от идеи и възможности, до единството, творчеството и красотата си останаха лукс, запазен за избрани.
Талантът, творчеството и способностите на децата нямаха никакво значение, за разлика от произхода им.
За огромното мнозинство от обикновените български деца Асамблеята беше нещо, което се преживяваше под строй и по график - учениците от софийските училища биваха мобилизирани да махат с флагчета и да посрещат гостите възторжено, като с искрено удивление гледаха невиждани до тогава чудеса - живи, истински хора от страни като Япония, Франция, САЩ, Западна Германия, от африканските страни...
За останалите в провинцията събитието (както и много други неща) се случваше предимно в телевизора.
Асамблеята се роди в година, обявена от ООН за Международна година на детето - време, в което изглеждаше възможно Изтокът и Западът да намерят общ език чрез изкуството.
По същото това време обаче икономическият модел на НРБ вече беше в структурна криза, страната навлезе в дългова спирала и въпреки демонстрациите на блясък пред чуждестранните гости, "залезът на зрелия социализъм" си личеше - поне за обикновените хора.
Ако погледнем реалните исторически доклади на БНБ от 80-те години, банката алармира за критично топене на валутния резерв на страната и лавинообразно нарастване на външния дълг.
По неофициални оценки на икономисти, изследвали архивите на Политбюро, всяко издание на Асамблеята е коствало на държавата суми, равняващи се на десетки милиони тогавашни левове във времена, в които средната заплата е около 150-180 лева, а за хладилник и пералня се пишеха списъци в ЦУМ.
Няма и никога не е публикувана една конкретна, официална цифра, която да обобщава колко точно е струвала Асамблеята, но е ясно, че организирането на събитие от такъв мащаб - посрещане, хранене, настаняване и забавление на хиляди чуждестранни делегации изцяло на държавни издръжки - изисква колосален финансов ресурс.
Последното, което историческият контекст наистина изисква да не подминем, е простата истина, че е Асамблеята би била абсолютно немислима без фигурата на дъщерята на държавния глава - Людмила Живкова.
Докато тя е жива, проектът има статут на недосегаем държавен приоритет.
Зад кулисите на държавния блясък се крие сложна игра на власт, идеологически сблъсъци и дълбока бащина протекция, без които това "наследство" никога нямаше да се осъществи.
Самият Тодор Живков няма никакъв интерес към източен мистицизъм, йога или култа към Красотата, въпреки това дава на дъщеря си абсолютна власт и "празен чек" за финансиране на нейните идеи.
Семейна и политическа динамика се превръща в движеща сила на целия проект.
След смъртта на Людмила през 1981 г. Асамблеята продължава да съществува в нейна памет, но духът на проекта вече е изгубен, превръщайки я в поредното формално партийно събитие, отбелязват изследователите.
Асамблеята беше възможна, само защото беше проект на тоталитарна държава с неограничен контрол върху ресурсите.
И причината за това не е в липсата на пари или на добри намерения, а в това, че светът, който я измисли и създаде, вече не съществува.
Този форум беше витрина - с конкретна цел, пред света се показаха правилните, възпитани и идеологически подковани български деца, които представиха "социалистическото чудо".
Не знам какво чудо бихме могли да покажем днес, нито кому би била нужна такава демонстрация.
И не питам с какви пари ще се случи Асамблея този 1 юни - не защото не е възпитано, а защото би имало смисъл, ако някой каже истината, което просто никога няма да се случи.
Вероятно звучи странно някой да се обяви категорично против идея за детско творчество в името на мира.
Всъщност, аз никога не съм била против детското творчество, дори без възвишени цели.
Против съм детското творчество да се използва като демонстрация, декларация, инструмент за пропаганда и прокарване на политика. Защото престава да е творчество.
Всъщност така се създават онези хиляди графомани и посредствени художници и музиканти, от които се оплакват меценатите. Творчеството е такова, когато е непринудено и искрено, а не когато е "по повод".
В края на краищата, днес нито децата, нито интересите им са същите, нито чужденците вече са "чудо невиждано", нито творчеството е нещо достъпно само до определени кръгове. Нито пък Евгения е Людмила.
Единственото общо е, че и двете са Живкови - от тези, които могат да си позволят Асамблея, докато обикновените хора махат с флагчета и викат "ура", ако цената на хляба не е вдигнал цената си цяла седмица...
Но така е, някои хора живеят в България, такава, каквато е. Други сами си правят държава, право и морал.
И упорито се опитват да върнат времето и да съживят безметежното си детство, за което всички все още плащаме.
