Ще ни остане ли нещо човешко, когато всичко започне да се генерира?
Преди няколко дни засякох мисловно, докато пишех текст. Знаех какво искам да кажа, но бях уморена и не можех да го формулирам красиво.
Отворих ChatGPT и му сложих абзаца. Получих три варианта и избрах единия.
Дори не опитах да го напиша. Не защото не мога, a защото не ми се налагаше да го правя.
Това за мен е едно от най-странните неща около изкуствения интелект.
Той не дойде като някаква апокалиптична машина, която ще ни вземе работата, децата и бъдещето, а дойде като тихо удобство да пише, обобщава и генерира вместо нас.
Това е чудесно, особено ако живееш в режим на постоянен недостиг на време и мозъчен капацитет.
AI е новият ни приятел, който винаги е буден, винаги има отговор и никога не казва: "Не знам".
Усещането е като първа среща с непознат. Може да го харесаме прекалено много и да останем слепи за недостатъците. Следват много сценарии и доста от тях не са с happy end.
Наскоро попаднах на голям текст в The New Yorker за това как AI може да промени самата идея за културата.
Не книгите или филмите поотделно, а културата като общо преживяване.
За нещата, които гледаме, четем, слушаме и после обсъждаме помежду си.
Една от идеите беше едновременно брилянтна и плашеща. Ами ако след време изобщо не гледаме едни и същи неща?
Ако всеки получава собствена версия на съдържанието?
Собствен филм. Собствена музика. Собствен подкаст. Собствени истории. Не препоръчани от алгоритъм, а създадени специално за него.
Технологичният философ Джарън Лание дори допуска, че един ден различните форми на съдържание могат да се слеят в нещо като общ AI поток - музика, видео, четене, разговори и забавление, генерирани в реално време според човека отсреща.
Колкото повече мислех за това, толкова по-малко ме притесняваше дали AI може да рисува или да пише и започна да ме притеснява друго.
Какво става с нас, когато престанем да се срещаме в едни и същи истории?
Защото цяло поколение е израснало с едни и същи филми, едни и същи песни, едни и същи реплики, които всички знаят. Човешкото е, в това да можеш да кажеш само едно изречение от любим сериал и някой отсреща веднага да довърши останалото.
А културата никога не е била само съдържание. Тя е обща памет.
А сега сме повели към свят, в който всичко става все по-персонализирано, по-точно, по-ефективно, по-настроено към нас.
Един много самотен свят.
Може би затова толкова хора реагират странно на AI изкуството. Дори да изглежда удивително, някак липсата на човек зад него се усеща. Липсва историята, липсва биографията и житейския контекст, който стои зад всяка песен, книга или картина.
Може ли AI да бъде креативен?
Някои изследвания вече показват, че в определени задачи може да достига или дори да надминава средното човешко ниво на творчески идеи. Но достатъчна ли е креативността?
И изкуството просто резултат ли е? Или човекът зад резултата е част от него?
Никой не слуша любимата си песен само заради нотите. Обичаме я и заради историята.
Знаем кой я е написал и какво е преживял. Знаем за кого е била и какво е загубил.
Хората не се влюбват просто в съдържанието. В същото време постоянно говорим за хуманизирането на машините и стремежа да станат по-човешки.
Но е време да помислим и за машинизирането на хората, които стават все по-бързи, по-продуктивни, по-ефективни.
Все по-малко склонни да се лутат, да грешат, да губят време и да измислят нещо странно, което няма особен смисъл.
Това са нещата от живота, от които се ражда културата.
Тя не се ражда от ефикасност, а от хаоса, скуката, обърканите мисли и недовършените идеи. Тя се ражда от хора.
AI вече ни дава повече съдържание, отколкото можем да изконсумираме за няколко живота. Но не съм сигурна, че това е същото като повече смисъл.
И колкото повече алгоритмите стават по-добри в това да генерират всичко, толкова повече започвам да си мисля, че най-ценната валута на бъдещето може да се окаже не интелигентността, а човешкото присъствие.
Несъвършеният глас зад кадър, за който веднага можеш да кажеш, че е на истински човек. И че точно затова си струва да го слушаш.
