Година по-късно – все още на кота нула, но със стократно повече случаи дневно

| от Лора Младенова |

В едно съм убедена – че ако има пожизнен локдаун, ще има значителна цифра хора, ако не и мнозинство, което да е въодушевено от темата, или пък да му бъде все тая, както му е все тая горе-долу за всичко останало.

Преди една година по това време водехме абсолютно същия разговор, едно към едно, и сега се намираме на кота нула, с една драстична разлика – стократно повече случаи дневно. Ако това не показва неадекватността на последната календарна година, не знам кое я показва.

Има и друга разлика: преди една година по това време, в обществен план бяхме заети с романтични прокламации за солидарност и за прекрасни две седмици с близките ни хора у дома, изкупувайки тоалетна хартия. На мен още тогава ми беше ясно, че няма никаква солидарност, както и че няма да са никакви две седмици. Бях песимист, циник, и „Защо така мрачно гледаш на живота, Лора?“. Всеки ден от изминалата година ми е доказвал колко права съм била за нещо, за което най-малко бих искала да съм права.

През въпросната година спазвах неотклонно мерки, с които не съм и никога не съм била съгласна, от елементарно уважение към околните и към техните основателни и неоснователни страхове. Същевременно, наблюдавах не само, но предимно обратното – вдъхновени тоталитарни призиви, които се отнасят за всички, но не и за призоваващия.

Социалната дистанция си дойде сама, не особено трудно – просто желанието ми да си общувам с хора, пред които не можеш дори да кажеш, че ти липсва да танцуваш, да пътуваш, или да се смееш с приятели, без да те погледнат сякаш си последния престъпник във вселената, се изпари самичко.

Зад въпросната солидарност наблюдавах предимно егоизъм, нахалство, двойни стандарти и лицемерие.

Наблюдавах снимки от хора на „Витошка“, в парка или на КПП-та, които бидейки на „Витошка“, в парка или на КПП-та, са искрено възмутени колко много други хора се намират на „Витошка“, в парка или на КПП-та, тъй като биването на „Витошка“, в парка или на КПП-та е прерогатив само на тези, които имат гига основателна причина да са там, като например снимащия, но не и на тези, които със сигурност нямат, като например останалите.

Наблюдавах редица случаи на субекта А, който е на мнение, че субектът Б в продължение на повече от една година не би следвало да се среща с родителите си, тъй като така косвено би застрашил субект А, който е решил да живее със своите, в което разбира се, принципно няма нищо лошо, но и другите хора имат родители.

Наблюдавах безпрекословното спазване на всяка следваща „сложи-махни маска мярка от около 80% от хората наоколо и забелязах, че всъщност масово маската не се носи от вътрешно убеждение, а защото така са казали. В сряда – да, пък в четвъртък – не. Лично аз, когато съм твърдо убедена в нещо, не чакам щаб да ми каже, за да го правя.

Най-много се забавлявах да чета нравоучителните хуманни писания на хора, които миналата година си направиха и екскурзиите, и сватбите, и ходенията в уж затворени заведения, на тема каква е тая наглост някой друг да смее да иска отворени граници и ресторанти.

Наложи ми се да отклонявам покани от хора, които след хуманно-медицински трактат на тема „всички по къщите, изроди такива“, са ми писали съобщение „като се върна от чужбина, искаш ли да пием вино?“. Не толкова по здравни подбуди, колкото защото не исках и не искам да ги гледам изобщо.

Отношението към заведенията, признавам, искрено ме озадачи.

Очевидно за повечето от нас, ресторантът представлява някакво магическо място, където храната и напитките възникват за наше удоволствие, а сервитьорите са наши покорни маскирани слуги, които имат нахалството да ни връчват сметка накрая. По друг начин не мога да си обясня защо темата със заведенията се разглежда така едностранно – „някакви глезльовци искат да ходят на кръчма“, но зад това явно не стои ничий труд, ничия инвестиция, ничие време, ничие бъдеще. Забелязах, че най-драстичните хейтъри на „Хепи“ и „Рафи“ са всъщност най-редовните им посетители.

Същото се отнасяше и продължава да се отнася за културния сектор, както и за хората, които изгубиха работата си, някои повече от веднъж, но нас какво ни интересува.

Вижте още:

Коронавирусът се бори с ракия, а не с култура

Може би най-отвратително и грозно ми беше отношението към учениците и студентите. Мисля, че сме общество, което изобщо не цени младите си и подрастващи хора. В противен случай бихме били склонни да си наложим всякакви лични ограничения в името на това да осигурим на тях възможността да посещават учебни заведения и да имат нормалния живот, който ние на техните години вече сме имали. Или поне нямаше да се отнасяме към тях като към някакви жалки консуматори, чийто единствен проблем е как да идат „на мол“.

Това са хора, някои от които никога няма да разберат какво е академична среда, никога няма да познават колегите си, никога няма да срещнат приятелите и любовите за цял живот, които им е предстояло да срещнат, и никога няма да имат най-хубавите години от човешкия живот, които ние сме имали. Вместо това, ще седят пред компютъра, ще си гният по къщите, и ще си пропускат възможностите – и за развитие, и за щастие, докато ние ги обвиняваме, ако смеят това да не им харесва, и виждаме в тях единствено безразсъдни тийнейджъри, които биха заспали пияни под пейка. (Добре, че ти не си го правила, Пенке, нали?). Смятам, че ние се предпочетохме пред тях, с очакването, че те са длъжни да ни предпочитат пред себе си.

Вижте още:

Това ли е следващото поколение „измет по ВИП сепаретата“?

Почти не видях някой да казва на някого „Окей, разбирам, че ти е трудно, но еди си какви обстоятелства го налагат, мога ли да помогна с нещо?“. Обичайните реплики вече цяла година са в стил „Като толкова те кефи театърът, ръкопляскай си му от къщи“.

Проблемът е там, че най-тежките локдаун привърженици всъщност не искат да ръкопляскат от къщи, а да стане някаква поредна магия, при която те да са навън, но не и другите. Като например една дама, която преди седмица стоеше във фоайето на запълнената на 30% зала „България“ и пищеше колко много хора има и къде е социалната дистанция, явно твърдо убедена, че за разлика от нея, всички останали не е трябвало да идват, за да може оркестърът да й свири в безопасна за нея обстановка.

Любимият ми премиер даде изключително много личен пример.

Особено след началото на протестите, той изпадна в дългосрочна социална изолация, в компанията само на джипката и на няколко неодушевени придворни, и ако е имало някой, който да подклажда най-целенасочено отношението „аз съм прав, всички други са виновни, затова сме на тоя хал“, това беше и продължава да бъде негова сияйна милост. Разбирате ли, той ни даде мерки като слънце, но ние, мърдите, не ги спазвахме.

Видях хора, които си изкараха вируса мирно и тихо, или пък с усложнения, те или близките им, без да споменат и една дума по въпроса, както и други, които направиха Източен въпрос, бидейки, слава богу, в съвсем добро здраве.

Имаше и хора, които с гордост казват, че в живота им по време на локдаун и живота им без локдаун няма никаква разлика. Не съм чувала нещо, което да предполага по-малко гордост.

Наясно съм, че с всичко дотук и с всичко нататък, сме предпазили и ще предпазим редица хора, и че други не сме и няма. Част от тези спасени хора може би са хората, които биха разработили лекарството срещу някоя, а защо не и тази, животозастрашаваща болест, или биха създали произведение с мащабите на Сикстинската капела, ако случайно на някого все още му пука за произведения.

Наясно съм и че статистически шансът по-голямата част от тях да са хора, които биха ти отровили кучето, понеже не се кефят на кучета, биха ни оставили на seen, ако попитаме за препоръка за лекар за свой близък, или пък просто биха ни донесли на тепсия четвъртия мандат на Бойко, просто е по-голям.

Но не това има значение, всеки е ценен за някого, а немалко ценни хора са вече изгубени по този абсурден, отвратителен и ироничен за човешкия ни напредък начин.

Не се надценявам дотолкова обаче, че да мисля, че аз самата бих била истинска загуба за някого извън семейството и 20-те си, в най-добрия случай, най-близки хора извън него. И вярвам, че семейството и 20-те ни най-близки са всъщност онези, заради които спазваме мерки, независимо, че твърдим, че е заради цялото човечество.

Много красиво звучи да твърдиш, че ти пука за цялото човечество, просто е неистина, която можем да признаем поне пред себе си. В противен случай щяхме да имаме поне една човешка дума за тези, които търпят загуби заради нас, независимо от естеството на загубите и независимо дали ние самите ги разбираме.

За мен беше и е абсурдно да гледам как се очаква да казваме „Ура“ докато съзнателно избираме да живеем отвратително.

Никой никога няма да ме убеди, че желанието в живота ти да има радост, вълнение, тръпка, запознанства, новости, любов и смисъл те правят лош човек, дори и когато съзнателно си отнемаш всички тези неща, за да са доволни всички. Но знам, че ще продължим да се мъчим да убеждаваме всички други, но не и себе си в това.

Още от Лора Младенова:

Ще се ваксинирам, няма да се ваксинирам

Когато „Стегни се и се усмихни!“ не е достатъчно

Сбогом и благодаря за Фейсбука

Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?

10 идеи как да се забавляваме под домашен арест

Коронавирусът се бори с ракия, а не с култура

 
 


Повече информация Виж всички