На прага на новия локдаун, носталгията ме погубва

| от Евелина Бонева |

Вървя по Графа, Графа отпреди Фандъкова, завивам по Шишман и виждам познати хора. Стискаме си ръцете, целуваме се по бузите, пушим и си издишваме дима в лицата. Посядаме пред Билкова, пием бири от бутилките, хилим се, пръскайки слюнка в устите си, караме се на висок глас, седим по бордюрите. Внезапно завалява дъжд и хората изчезват. Озовавам се сама срещу паметника на Съветската армия и започвам да тичам. Тичам и крещя имената на хората, но няма никой. Всичко е небе и асфалт и гласът ми кънти и точно, когато паниката навира юмрука си в гърлото ми, се събуждам.

Сънувам този сън от една година. Откакто за първи път в магазина под нас свършиха тоалетната хартия и белината. Носталгията ме залива на болезнени вълни, и не е онази сладникава, приятна носталгия, която те кара да се завреш в библиотеката на читалището в стария ти квартал, а поразяваща, устойчива носталгия, която ме прави алергична към реалността.

На прага на новия локдаун, си мисля колко много неща от света преди COVID-19 ми липсват.

Кръчмите

Пълни заведения, нервни сервитьори, пържени картофи, огромни потни халби с бира, човешко бърборене, пипане на менюта, суши. Липсват ми. Въпреки че не бях ходила на дискотека много преди коронавируса поради раждане и изобщо спад на интереса към дискотеките, леко ми липсва и пиянското танцуване в средата на претъпкан дансинг. И евтините, къси флиртове. И миризмата на потни подмишници на хардкор концертите. И надвикването в баровете. И шкембе чорбата в кварталния хоремаг. И дима. И киселите келнери. И всичко.

Театрите, оперите, кината

Беше толкова хубаво човек да си вземе билети за театър, да се облече официално или поне прилично, и да отиде като красив, културен човек на цивилизацията да консумира малко култура. Да се отдалечи за малко от същността си на депресирано лайно в пижама и да види, че има изкуство, има нещо отвъд бита, нещо отвъд пералнята, и миялната, и прахосмукачката, и сериалите. Беше хубаво.

А оперите? Най-често ходех на опера с баба ми и тихо й четях за какво пеят. Случваше се да задремя по време на трето действие, но какво ли не бих дала за това задрямване, сега, когато мога да дремя, когато си искам. На кино пък обичах да ходя винаги и по всяко време: с приятели, с мъж, сама. По американски. С големи пуканки и голяма кока-кола.

Самолетите

Ако си затворя очите за момент, мога да се пренеса на някое многолюдно летище, в лъскав магазин за парфюми със стекове най-различни цигари. Да търся от кой гейт тръгва самолетът, да мина през ръкава, стюардесите да погледнат бордната ми карта и да се настаня на тясната седалка до прозореца. Лекото надигане на тревожността, докато самолетът се засилва по пистата, качването на стомаха в гърлото, когато се отлепя от земята и бързо се издига нагоре, към облаците, през тях, в слънцето, в небето и… спокойствие. След малко идва стюардесата с количката, взимам си бира, тихо съскане при отваряне на кенчето и очакване пилотът да съобщи, че след малко се приземяваме на летище… кажете име по избор…

Екскурзиите в чужбина

След като самолетът кацне, започва и опознаването на новото място, стига да не сме някъде в командировка за пореден път. Помня как вървяхме с фотоапарати на вратовете (още преди смартфоните да се сраснат с ръцете ни) и попивахме каквото ни се изпречи пред очите: било то Саграда Фамилия в Барселона, катедралата Дуомо в Милано, Биг Бен в Лондон, двореца Шонбрун във Виена или статуята на Спасителя в Рио. Обикаляхме музеите, вечеряхме в ресторанти, преживявахме малки драми и ни изглеждаше напълно нормално да седнем в дома си в петък вечер и да планираме двудневен трип до Сицилия за след месец. Е, за момента можем да планираме ходене до хипермаркета, което пак е нещо. И все пак ни остават снимките, прилежно наредени по папки на лаптопи и външни харддискове.

Очакването на нещо хубаво

Това ми липсва най-много. Да пазиш в себе си очакването на нещо хубаво, което предстои: да очакваш вечерята с приятели, уикенда в хотел в Сандански, пътуването до Прага, семейния обяд на Великден, ако щете оперативката на живо с колеги или тиймбилдинга. Да се чувстваш сигурен и да знаеш, поне относително, какво те очаква утре. Да планираш лятната отпуска. Да вярваш в доброто развитие на нещата. Да, може би това ми липсва най-много. Това – и препълните летища.