Шшшшт! Детето мисли

| от Зорница Димитрова |

Можете ли да прочетете тази статия до край? А можете ли да го направите без да поглеждате към телевизора, без да проверите известията и имейла си поне веднъж, без да чатите с някого през цялото време? Ако да, може би сте от хората, които притежават сила на ума и умеят умишлено и за продължителен период от време да съсредоточат вниманието си върху даден проблем. Обратно, както отбелязва Уилям Аткинсън, познат с трудовете си за възможностите на човешкия ум и памет, другите, онези неспособните да устоят на всички разсейващи фактори, които ни заобикалят, не са господари нито на умовете, нито на чувствата, нито на желанията си.

Такъв изглежда бил и Тантал, захвърлен от боговете в подземното царство, обречен да не може да отпие от водата, стигаща до шията му, и да вкуси от плодовете, висящи над главата му. Според Нир Еял и Джули Ли, автори на книгата „Внимание. Как концентрацията управлява живота ни“, проклятието на Тантал не се състои в невъзможността да достигне обекта на своето желание въпреки усилията, които полага, а в неосъзнатостта за огромното безсмислие на подобни усилия. „Проклятието се е състояло в слепотата му за факта, че изобщо не се е нуждаел от тези неща“, пишат те. Ако до края на този втори абзац сте допуснали в съзнанието си странични и разсейващи мисли, може би проклятието на Тантал е и вашето собствено.

Естествено, може да си послужите с оправданието, че разсейващите фактори в наши дни са достигнали своя пик, но ето я истината – такива е имало и преди, ще има такива и занапред. Наша е задачата да организираме ума си и да се справим с всички изкушения, които непрестанно го атакуват и съблазняват. Никой не може да направи това вместо нас. Същото важи и за децата, които са и фокусът на този текст, така че стига сме се разсейвали… Никой не може да ги научи или, още повече, да ги накара да се концентрират върху важното. Никой не може да ги превърне в господари на вниманието им освен самите те.

И все пак можем да ги подкрепим в този процес. Как?

Методът Монтесори дава простичък отговор: не им пречете и ги оставете ги да следват вътрешните си импулси. Природата го е измислила вместо нас, нека не се товарим с подобна отговорност. Това се отнася не само за порасналите деца, но и за най-малките, дори за бебетата. Да, процесът започва през първите седмици от живота на едно бебе.

Не им пречете.

Както Меган Трезиз от организацията Rising Tide Montessori разяснява, състоянието на дълбока концентрация не се постига изведнъж. Тя трябва да се упражнява точно както натоварваме телата и мускулите си във фитнес залата. При бебетата и малките деца можем да я забележим в много кратки времеви отрязъци, почти като проблясък. Разбира се, ще я открием, само ако я търсим. Ако ли не, едва ли ще я съзрем и по всяка вероятност ще я нарушим, без да си даваме сметка, че го правим. Поставен в подобна неподкрепяща среда и обект на всички (свръх)стимули на нашето време, мускулът на детското внимание е заплашен от закърняване. И ако вниманието и фокусът са в основата на онази находчивост, която намира креативни решения на проблемите и дава изобретателни отговори на вече поставяни въпроси, то тогава от какво са заплашени децата, неразвили способността да канализират вниманието си в една посока? Отговорите на този въпрос са безброй, все смущаващи, но много познати.

Добре де, ще кажете, но ако не трябва да преча и трябва да пазя моментите на концентрация и съсредоточено внимание на всяка цена, това значи ли, че когато детето е силно фокусирано върху някакво екранно занимание (таблет, телефон, телевизор, видео игри), трябва да стоя настрана? Защото точно тогава то нито помръдва, нито си поема дъх. Това не е ли признак, че е фокусирано? Не съвсем.

Редица изследвания показват, че голяма част от виртуалните занимания на децата ни предизвикват отделянето на огромни количества допамин, които гарантират незабавно удоволствие и удовлетворение. За съжаление същите тези занимания стават и причината за липсата на фокус и внимание във всяко друго начинание, което не носи светкавично задоволство. Умението да се концентрират в живия живот намалява и заради разликата в скоростта, с която се случват нещата в действителност и скоростта, с която се случват на екрана. Включете произволно филмче за деца и пребройте колко пъти се сменят сцените за минута. Малко по-често от сцените, които изпълват живота около нас, нали? Не се захващайте да броите сменящите се крещящи цветове и премигващите светлини обаче. Отсега ви казвам, че ще ви се завие свят.

Вижте още: Зомбита и секс до дупка: филмите, които не са съвсем за пред деца

Да, детето притихва пред екрана за часове наред и да, гледа прелитащите сцени абсолютно погълнато, но си остава един пасивен консуматор. Това не е концентрация, достигната по време на дейност, в която детето е активният елемент. Но моето дете гледа основно образователни филмчета и видеа, ще отвърнете, но това е абсолютно безпредеметно. Дългосрочните последствия от времето, прекарано пред екран, все пак остават драматични. Многобройни са изследванията, които са доказали, че часовете пред екрана влияят негативно на развитието на мозъка и не само. Катрин МакТамани, професор в университета Вандербилт, смята, че е редно да гледаме на всяка минута прекарана пред екрана като пропусната възможност за игра и социализиране с приятели и семейство, за реално взаимодействие със заобикалящата среда, за творчество, за четене и т.н.

Но да се върнем на непреченето. Стана ясно, че една от ключовите задачи на родителите е да бранят моментите на концентрация, щом ги забележат. На всяка цена и от всички. Когато детето успее да се концентрира върху нещо, то всъщност работи усилено върху себеизграждането си, а концентрацията, за жалост, особено при малките деца, може да бъде нарушена по много начини и най-често от добронамерени възрастни или приятели. Дори една усмивка или пък само поглед може да прекъсне момента на съсредоточено внимание. Родителят или възпитателят трябва да положи максимални усилия, така че да „отдръпне енергията си“, за да не усети детето, че е наблюдавано, разяснява Меган Трезиз.

Похвалата е още един неприятел на концентрацията. В този момент детето няма нужда от „добра работа!“ или друг подобен израз на одобрение. Друг ключов елемент от ролята на възрастния е, че той не трябва да коригира работата на малкия човек. Да седиш настрана обаче и просто да гледаш как детето греши или прави нещо неправилно често се оказва огромно предизвикателство. Но ако детето греши в начина, по който борави с даден предмет, например, и не вижда грешката си, то това най-вероятно означава, че не е готово да я види. Не забравяйте, че може да демонстрирате как този предмет работи по всяко друго време, но точно в този момент опитайте да стоите настрана и да не коригирате.

Оставете ги да следват вътрешните си импулси.

Методът Монтесори насърчава умението на децата да се концентрират чрез продължителни практически занимания и манипулации на предмети от заобикалящата среда, а също и чрез многократно повторение на едни и същи активности. Детето, особено малкото дете, трябва да е ангажирано в смислена дейност, в която участват и ръцете, и умът, за да достигне концентрация. Забележете –  участието на ръцете е ключово. В „Тайната на детството“ Мария Монтесори говори за ръката като за „изпълнителния орган на ума“, който се нуждае от външни „мотиви за дейност“ или, с други думи – предмети и вещи, които да изследва и манипулира. Това, с което можете да подпомогнете детето си, е да направите всичко по силите си да организирате неговата среда така, че да не се налага да казвате „Не!“, „Не пипай!“ или „Не това!“. Правилото е, че в обсега и полезрението на малкото дете в обичайната му среда не трябва да има нищо, което да му бъде забранявано.

В друг свой труд – „Усъвършенстваният Монтесори метод“, д-р Монтесори твърди, че никой не е способен да предизвика интереса на едно малко дете и да задържи вниманието му така, както самото то може да го постигне. Многократно през годините на наблюдение на естественото развитие на децата, тя забелязва явлението, при което детското внимание е приковано от даден предмет до степен, в която то изглежда като изпаднало в транс – погледът му става по-дълбок, а цялото му тяло притихва. По думите на д-р Монтесори в тези моменти детето е водено от „някакъв първоначален вътрешен импулс, едно почти смътно чувство за душевен глад“.

Вижте още: Пенчо, бре, четѝ – 8 начина да научим детето отрано

Това е един „инстинктивен интерес“, който далеч предхожда появата на разумния и интелектуален интерес и който подпомага естественото развитие на човека.
Само такъв инстинктивен интерес може да накара малкото дете да вкарва и изкарва триизмерните дървени блокчета в гнездата им петнадесет, двадесет или дори двеста пъти. По всяка вероятност то няма да научи нищо за величините на тези блокове, но тяхната цел не е и тази. „Тяхната цел, както и на всички други предмети, е да накарат детето да упражнява дейностите си“, пише д-р Монтесори. Именно вътрешният импулс подтиква детето да избере конкретен предмет в даден момент и да започне да упражнява „интелигентността си в това да сравнява, преценява и да решава как да произведе дадено действие и да коригира грешката“. Предмет, който не може да бъде „полезен стимул“ за уменията, които точно този момент са в процес на развитие, не би могъл да задържи вниманието на детето.

Ето как възрастните често се оказват разочаровани, когато упорито размахват дадена играчка пред лицето на детето, дрънкат и тропат силно с нея, демонстрират всичките ѝ предназначения, викат детето с жар, който показва по-скоро тяхното желание да играят с тази вещ, а малкият човек дори не ги поглежда. Той е запленен от нещо, което за нас изглежда ужасно скучно и обикновено, но за него това е без значение. Точно в този момент детето ви се нуждае от този предмет и иска да го притежава и манипулира толкова дълго, колкото е необходимо, за да задоволи вътрешната потребност на развитието си. Д-р Монтесори е забелязала още, че след подобни моменти на фокус и внимание върху една дейност, детето приключва точно толкова внезапно с нея, колкото я е започнало, и изглежда спокойно, щастливо и дори гордо. Според нея вероятно вътрешното разбиране на детето за естественото му развитие прави и най-простото упражнение толкова удовлетворяващо.

А това е напълно достатъчно.

Още от автора:

Нещо не е наред с децата: Монтесори ли е отговорът?

Как да покажем уважение към едно бебе? (И защо)

Бързи и яростни? Не и с детското развитие!

Попиващият детски ум е вашето огледало: харесва ли ви какво виждате?

Детето ви е самостоятелен човек – махнете се от пътя му

Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част I

Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част II