Дълбоко наслоените у нас и превърнали се в автоматични реплики и реакции на това, което децата ни правят или казват, не са нещо, което можем просто ей така да забравим и да спрем да правим. Това обикновено са суперлативи, изречени с фалшив ентусиазъм и писклива интонация. Те са още лесен и евтин вариант на истинското окуражаване, което изисква внимание, умения, мисъл и креативност. Да намериш алтернатива на всяка автоматизирана дума изисква учене, усилия, време, практика и упоритост, така че колкото по-рано започнете, толкова по-добре.
Вижте още: Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част I
Да разгледаме следната ситуация: Осми март е. Симона е изработила подарък за майка си в детската градина – върху бяла тениска е нарисувала няколко сърца в розово, синьо и жълто, цвете отново в розово и е написала „мама“ с леко разкривени букви. „Мамо, мамо, виж какво направих! Харесва ли ти?“, казва тя, подскачайки. Вместо да я похвали с нещо от сорта на „Ама, разбира се! Страхотна е, браво на теб! Ти си добро дете!“ и наистина да го мисли, майка ѝ няма да сбърка ако навлезе в детайлите: „Да, харесват ми цветовете, които си избрала за сърцата. Напомнят ми на пролетта. Виж само колко ярко е жълтото и как добре изпъква розовото сърце и розовото цвете до него. Виждам, че си отделила много време и на надписа. Явно си се старала много. Ще я облека още утре!“. На следващия ден, майката облича тениската, както е обещала, но не спира с това. Щом се виждат отново в края на деня, майката на Симона не забравя да отбележи, че през деня тениската е привлякла много погледи и е предизвикала усмивки на лицата на хората. Какво всъщност е направила майката на Симона с този тип реакция:
Вижте още: Детето мисли, че е дебело. Трябва ли да се тревожа?
В книгата „Монтесори за бебето“, Симон Дейвис и Джунифа Узодике предлагат няколко алтернативи на ширпотребните похвали, подхвърлени автоматично и без мисъл, с цел „да изградим у детето себеусещане, а не да търси или да свиква с външни похвали и преценка“.
Част от техните предложения включват:
Вижте още: Глупостите, които никога да не казваме на децата си
И като споменахме често използваното „гордея се с теб“, не можем да не навлезем в повече детайли.
Нанси Самалин, автор на няколко бестселъра за възпитание на малки деца и тийнейджъри, отбелязва в „Да обичаш децата си не е достатъчно“, че дори и съвсем добронамерена, фразата „гордея се с теб“ несъзнателно поставя акцента върху нас – аз се гордея, гордостта е моя. В тази връзка Алфи Кон разглежда в книгата си „Наказан с награди“ интересна страна на проблема, опитвайки се да отговори на въпроса защо всъщност хвалим? Той твърди, че ползите от похвалите са по-скоро за този, който ги прави, а не за този, който ги получава. Ако хвалим хората, то те вероятно ще ни харесват повече, ще бъдат по-благосклонни да правят това, което искаме, а като става дума за малки деца, те вероятно ще се стремят да ни угодят. Ако погледнем по този начин думите „гордея се с теб“, излиза, че подобно изказване оставя у детето усещането, че трябва да се стреми да направи нас горди. Нашите усилия обаче трябва да са насочени точно в противоположната посока. Трябва да подпомагаме децата си да изградят увереност в себе си и да се гордеят със собствените си постижения.
Вижте още: „Какъв ще станеш, като пораснеш“ има само един верен отговор
Авторите на „Позитивно възпитание. Първите три години“ твърдят, че децата развиват здравословна увереност в себе си и вяра в собствените умения като взаимодействат със заобикалящата ги среда и трупат опит от нея. В първата част на този текст подчертахме, че, колкото и да се опитваме, не бихме могли просто да внушим на детето си да бъде уверено в себе си, защото „ти можеш!, справяш се отлично!, другите не могат да ти стъпят на малкия пръст!“.
И действително едно дете се нуждае от много повече от мили и насърчителни думи, за да изгради чувство на самоуважение. Сигурен начин да постигне това е като упражнява собствените си умения, колкото е необходимо, и един ден те да се увенчаят с успех.
Работата на родителя е не да залива детето с одобрение на всяка крачка, а да има търпението да го научи на уменията, които ще са му необходими, за да се справя само и да се чувства способно. Работата на родителя е да има вяра в способностите на детето да се справи само и да го окуражава в процеса по овладяване на дадено умение. Как да го окуражава ли? Като се фокусира не върху качествата на детето и крайния резултат, а усилията, които то полага, за да се справи, времето, което отделя, отдадеността и концентрацията. Насърчавайте детето да се учи от грешките си, да обича предизвикателствата и да обича самия процес на учене независимо от резултата.
Тънкото изкуство да окуражаваш детето си е едно от онези най-важни и базови умения, които всеки родител трябва да усвои.
И все пак не е нужно да се вглъбяваме в това до степен, в която започваме да се съмняваме във всяко нещо, което казваме на детето си. Необходимо е просто да сме наясно с последствията от прекомерното хвалене, да сме по-пестеливи в това отношение, да си даваме сметка за мотивацията зад похвалите и за това, че често такива съвсем не са необходими, както и да отделяме повече внимание и време тогава, когато наистина искаме да окуражим детето си. Не изисквайте твърде много от себе си още от началото. Процесът по изкореняване на подобен навик е дълъг, тромав, съпътстван с множество „ох, пак го казах“, и изисква практика.
Още от автора:
Нещо не е наред с децата: Монтесори ли е отговорът?
Как да покажем уважение към едно бебе? (И защо)
Бързи и яростни? Не и с детското развитие!
Попиващият детски ум е вашето огледало: харесва ли ви какво виждате?
Детето ви е самостоятелен човек – махнете се от пътя му
Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част I
