Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част I

| от Зорница Димитрова |

Хвалбите, с които заливаме бебетата и малките деца за щяло и нещяло, са безсмислен и вреден навик, който дори хора, станали родители за първи път, някак притежават. Парадоксално, нали? В родилния дом съм. Взимам детето си за първи път, храня го криво-ляво, както мога, вдигам го на рамо да се оригне, пак криво-ляво го държа и знанията ми за отглеждане на бебе до този момент се изчерпват с това. В един момент тя все пак се оригва звучно и аз и всички около мен казват в един глас „браво!“, даже „браааавоооо!“. Някои дори ръкопляскат. Всички сме с дебилни усмивки на лицето, естествено. Може да не знам много за родителството, но вече знам, че трябва да хваля на всяка крачка.

Стига с иронията. Въпросът е сериозен. Ако сте прочели текста „Нещо не е наред с децата: Монтесори ли е отговорът?“, знаете, че, меко казано, в нашето семейство не сме фенове на хваленето. Преди да отговорим на въпроса защо всъщност не сме, нека се съгласим на едно условно разграничение между похвала, от една страна, и окуражаване, от друга, за целите на текста. Наричаме похвала това, което обикновено се фокусира върху успешно завършена задача или върху резултата от някаква дейност. В противовес, окуражаването е онова, което се фокусира върху усилията. В този смисъл похвалата, както всички осезаеми награди, често е условна (ако направиш това, ще получиш онова), а окуражаването – безусловно.

Защо е най-добре да забравим за съществуването на думи като „браво“?

Най-семплото обяснение е, че похвалата е просто захаросана форма на контрол и манипулация. Тя е вербалният еквивалент на награда или подкуп (лакомство за по-малките, iPhone за по-големите). Използваме я, когато искаме да „научим“ детето си на нещо, да изградим поведението му, така че то да отговаря на нашите желания и нужди. По-голямата част от родителите са наясно, че да подкупваш детето си с материални награди, за да го накараш да направи нещо в замяна, е, меко казано, контрапродуктивно – то е абсурдно. Ако давате по 5 лева на детето си за всяка прочетена приказка, то вероятно ще чете приказки, да, но само заради 5-те лева (които съвсем скоро след това впрочем няма да са достатъчни и ще трябва да ги удвоите на 10, примерно). А какво ще стане, когато вече не сте наоколо и няма кой да му дава пари за всяка приказка? Вариантите не са много, но пък за сметка на това всичките са абсолютно ужасни. Въпросът, разбира се, е риторичен и всичко това изглежда съвсем логично. Когато стане дума за похвали обаче, малцина не гледат с недоумение.

Как може едно добронамерено изказване с цел поощрение да е вредно?

Може. Бъръс Скинър, известен американски психолог-бихейвиорист, нарича похвалата „най-великият инструмент за поведенческа модификация“. На ежедневно ниво бързото и механично „браво!“ или пък „супер си!“, справяш се чудесно и т.н., е всъщност само извинение за мила дума и грижа към детето, бледо подобие на автентично и смислено окуражаване. То е като да сложиш таблет пред детето си, вместо да отделиш време да поиграеш с него. Авторите на „Позитивно възпитание. Първите три години“ сравняват хваленето с бързата храна и, всъщност, това е едно изключително точно сравнение. Бързата храна, наричана още с право джънк фууд (на английски: junk food, буквално „храна-боклук“), е вкусна, масова и бавно запушва артериите ви и ви убива – точно като хваленето, което виждаме на всяка крачка.

Бързи похвали като „добро дете!“ и „браво на теб!“ (така, с удивителни в края) се лепват на всяко дете и за всяко действие. Щом малкият човек стигне до дъното на купичката с оризова каша (бля!), следват фанфари, конфети, шампанско и… „бравооооо!“. Ако пък изяде оризовата каша със скоростта на светлината то е едно добро, добро дете! А защо всъщност е добро детето? Защото вероятно ни е спестило и усилията, и времето да го натъпчем с кашата. Подобни похвали твърде много напомнят на „добро куче!“. Истинското и стойностно окуражаване е по-избирателно, по-изобретателно дори. То вниква в детайл, отбелязва действителната значимост на нещата и истински неповторимото в конкретния случай. Не е просто дресировка с (кучешка) курабийка в ръка. Повече за него обаче ще разкажем във втората част на този текст.

Вижте още: „Веднага да се извиниш на леличката!“

На фона на тези мисли много родители и възпитатели смятат, че ще изградят чувство на увереност у децата, като не пропускат всяка удобна възможност да ги похвалят или като се опитват да им втълпят, че са специални, различни от другите, по-добри. Някои възпитателни методи дори поощряват умишлено да търсиш причини, за да похвалиш детето си. Всъщност в дългосрочен план редовното хвалене може да доведе до точно обратния резултат и да обезкуражи по множество начини.

Някои от възможните обратни ефекти са:

Детето започва да смята, че ако не „чуе браво!“, „добра работа!“ или друга подобна похвала, не се е справило добре. Знаем обаче, че с порастването честотата на похвалите намалява прогресивно. Едно бебе, например, чува „браво!“ и вижда ръкопляскания за всичко, което направи. Но колко често го чува детето на 5 години и колко често един тийнейджър? Или там вече критиките, свръхвисоките изисквания и дразненето изместват гордостта и радостта? Дали защото човекът отсреща вече е надскочил склонността си да изпълнява и да се подчинява?

Детето може да се пристрасти към този тип реакции и ще ги търси само. Нещо повече – възможно е дори да стигне до заключението, че е ценено и обичано само когато околните викат „ура!“, аплодират, подскачат радостно и предоставят цялото си внимание на него. В този смисъл, то не просто ще търси и ще очаква същите суперлативи за действията и постиженията си и занапред, а ще има нужда от тях, за да се чувства добре, за да се чувства пълноценно; крачката оттук до компулсивното постване в TikTok / Instagram с цел привличане на внимание и търсене на одобрение от абсолютно непознати е малка и може да бъде направена много лесно.

Вижте още: Изберете най-подходящата възраст за детски профил в социалните медии

Детето може да чувства постоянен натиск да бъде перфектно и да започне да смята, че ако не е такова, ще донесе разочарование на околните. В книгата си „Наказан с награди“ Алфи Кон, известен американски критик на традиционните методи на образование, дори говори за „парализа, причинена от похвали“. Детето може директно да се откаже от дадено начинание, защото смята, че няма да може да отговори на високите очаквания на околните. То често става зависимо от мнението на другите.

Похвалите, фокусирани върху конкретни качества или таланти у детето, например „колко си умен само!“, се оказват особено опасни в дългосрочен план.

Да, детето може да е интелигентно, и да, на него ще му хареса да го чуе, но само за кратко. В момента, в който се провали в нещо, ентусиазмът и увереността му ще се размажат в асфалта. Най-просто казано, нагласата, която подобни похвали вкореняват в детето, е че всеки успех означава, че са умни, и всеки неуспех означава, че са глупави. Това е моментът, в който се заражда и страхът от грешки и провали, от който пък следва страхът от нови начинания и поемането на рискове.

Последните страхове могат да бъдат контрирани само от деца, които са успели да отгледат у себе си усещане за увереност. Забележете – сами да отгледат. В здравословни дози, увереността в себе си и собствените умения е едно от най-ценните качества, които детето може и трябва да развие. Тази увереност идва от ясното съзнание, че си способен и си се доказал пред себе си като такъв. Както отбелязват в „Позитивно възпитание. Първите три години“, тя не може да бъде имплантирана в себеусещането ни от някого друг, колкото и настоятелно да ни убеждава той, че сме такива. С други думи, родителите не могат просто да внушат на децата си идеята, че трябва да притежават увереност в себе си, защото са способни. Всяко дете трябва само да стигне до това усещане.

В следващия текст по темата ще коментираме какво могат да направят родителите, за да подпомогнат децата си в изграждането на здравословно самоуважение и ще се спрем на алтернативите на бързите и евтини похвали, с които е крайно време да се простим.

Още от автора:

Нещо не е наред с децата: Монтесори ли е отговорът?

Как да покажем уважение към едно бебе? (И защо)

Бързи и яростни? Не и с детското развитие!

Попиващият детски ум е вашето огледало: харесва ли ви какво виждате?

Детето ви е самостоятелен човек – махнете се от пътя му