Глупостите, които никога да не казваме на децата си

| от Лора Младенова |

Още от деца знаем, че враг номер едно на здравите подрастващи е течението. Съизмерими с него по чудовищните си последици са рискове като да си намокриш краката в локва, да настинеш, да се удариш, да паднеш, да слънчасаш, да си пипнеш лицето с мръсни ръце, да се окаляш, или да те ухапе кърлеж.

Разбира се, умението да се пазиш от всичко, с което повечето от нас сме неотклонно пораснали, кореспондира добре със съвременната действителност, в която на чашите с кафе пише „Внимание, кафето може да е горещо“, парапетите по стълбите в почти всяка офис сграда указват чрез стикери как да не загинеш трагично по време на епоса да качиш връх Пети етаж, а измитите подове те застрелват с шокиращата информация, че… уау, има драстична опасност подът да е хлъзгав. Това обаче не значи, че развиването на прекомерна предпазливост представлява жизнеустойчиво, градивно или щастливо умение.

За децата, преследвани с жилетка посред лято и с една торба заръки, предупреждения и наставления по детските площадки, съществува един далеч по-съществен от неколкократно ожулените лакти риск – да станат изплашени, неуверени и неумеещи възрастни. Такива, за които колоезденето е твърде екстремно, представянето пред нови хора – плашещо предизвикателство, а смяната на скучна, безперспективна и нежелана работа – съизмерима с последното изпитание в някогашното шоу „Страх“.

На практика, родителят няма как да предпази детето си от всеки риск, от всеки ръб, от всички хора и от тъмното. И най-вече, не е нужно да го прави. За сметка на това, би могъл да го научи да разчиства килера с вътрешните си демони от време на време. Или поне да не ги храни и полива с познати рефрени като:

Пази се да не паднеш!

При всеки витален сценарий, детето ще падне, независимо от опитите това да бъде избегнато. Ще се удари, ще реве, а ти ще кажеш „Хайде, няма ти нищо“, ще цункаш да му мине и ще му лепнеш лепенка. Рано или късно, кърлежът ще го ухапе, новата дрешка ще се скъса, то ще настине, ще развие бронхит и вероятно ще пие антибиотик. Никой няма да умре от това. А ако то не се случи изобщо, ще е просто тъжно, защото пропуснатите моменти неколкократно ще надвишат спестените рискове.

Родителят не избира наличието или липсата на падания, те се случват въпреки него. Решава единствено дали да се изтърсиш от скейтборд с приятели или да се спънеш в килима у вас под зоркия поглед на ужасената си баба.

Внимавай да не ядосаш учителя!

И не преговаряй, не пререкавай, недей да знаеш много, слушай какво ти се приказва, млъкни, изчакай, сега говорят възрастните. Записвай какво е искал да каже авторът и гледай да го запаметиш добре за контролното. Бъди така добър да решиш задачата с формулата, която е показана на дъската, а не по начина, който ти е дошъл на ум на теб и води до същия отговор.

Недей да спориш по учебния материал. Не подлагай методите на преподаване под съмнение. Учителят е авторитет. Възрастният е авторитет. Шефът е авторитет. Държавата е авторитет, авторитет е и правителството. Може да ти напишат забележка, да звъннат вкъщи, да те изключат. Или както цинично и правдиво се е казвало при социализма – да ти намалят поведението, израз, който за мен буквално означава да бъдеш насилствено принуден да се държиш по-малко по начина, по който се държиш. Сляпото упование в спуснати отгоре, а не естествено изградени авторитети е особено лош урок. Той води до безропотна търпимост и стадно примирение. Води и до една особена електорална нагласа, че някой ще дойде да ни „оправи“, а и да не дойде, по-добре пак да си гласуваме за него, че то иначе няма кой друг.

VICTORIA AND ALBERT MUSEUM, LONDON, UNITED KINGDOM - 2017/10/15: Band face masks from 'The Wall Live' issued in 1979 are seen during the Pink Floyd exhibition. The Pink Floyd exhibition were holds in London at Victoria and Albert Museum from 13 May 2017 to 15 October 2017. Visitors experienced a remarkable and unparalleled audio-visual journey from the beginning of the progressive music band until the present day by seeing their encounter costumes, music instruments, posters, artworks, sculptures, while watching videos and listening their music. Pink Floyd is an English progressive and psychedelic music band formed in London in 1965. (Photo by Rahman Hassani/SOPA Images/LightRocket via Getty Images)

Това ще е прекалено трудно за тебе…

Макар и съществуващ, шансът да отглеждаш следващия Моцарт, Фреди Меркюри, Антъни Хопкинс, Пабло Пикасо, Уилям Уортън, или Антони Гауди е минимален. Затова, дай по-добре детето да не свири на пиано изобщо, че така и така като няма да стане Моцарт, поне да не се разочарова излишно. От устата на вашите „ти не си спортист“, „тази рокля би стояла много хубаво на някой друг“, „нямаш шанс да спечелиш тоя конкурс, откажи се“, и „абе, то катеренето е опасно и не е за тебе“, не гарантират нищо свързано със спортните ти умения, визуалните ти характеристики и евентуалния изход от конкурса. Гарантират само за какво ще си говориш с терапевта си или пък след четвъртата водка 40 години по-късно.

Пазенето от потенциални разочарования не е нищо различно от предварителен отказ от желани преживявания. Повече от ясно е, че никое дете няма да спечели всичките си състезания. И не е нужно. Достатъчно е да знае, че за него винаги има достойно място в надпреварата, стига само да го иска наистина и да вложи усилия.

Какво ще си помислят хората?

В колективното национално, а може би и не само, съзнание, Хората представляват нещо като неодушевен предмет – аморфна маса с алергия към девиации от общото. Липсва ясна дефиниция кои точно влизат в състава на Хората. За сметка на това, Хората се отличават с явен шаблон на действие. Има риск Хората да си помислят нещо, както когато обуеш твърде къси панталони, когато решиш да смениш престижна работа, когато не направиш сватба с 200 гости от кръга на Хората, изобщо ако помислиш, кажеш или направиш нещо, което се отличава от модела „ние тука така правим.“ За мен остава загадка защо един родител би предпочел страната на Хората пред тази на Човека, който сам е създал. И защо би казал „Какво ще си помислят на интервюто ти за работа, като те видят с тия татуировки?“ вместо „Сигурен ли си, че искаш да започваш работа, на която това би имало значение?“.

И какво ще я правиш тая политология?

Ако страната ни си имаше прозвище, то по аналогия с Ицо Стоте Манекенки, би могло да бъде България Хилядите Адвокати и Програмисти. Горе-долу толкова са ежегодно специалистите, избълвани набързо от редовни, задочни, дистанционни, легитимни, полулегитимни, висши, полувисши, професионални, държавни, частни и сенчесто частни университети, университетчета, колежи, училища и всевъзможни образователни формати, преди 80% от тях да се влеят във вълнуващата сфера на аутсорсинга, още 15% лениво и отегчено да наследят семейния бизнес, а други 5% за всеобщ ужас да пробват да си начертаят собствена пътека. „Какво ще я правиш тая политология“ не е въпрос, а отговор, създаден от авторите на шедьоври като „Музикант къща не храни“ и „По-добре птичката в ръцете, отколкото орела в небето“. Непреходни творби, целящи да научат лирическия герой да се отказва от мечтите си едва на 18-годишна възраст и да ги замени за уникалния шанс на 25 да облече една много скучна бледосива риза, да приседне в кутийката на някое четвъртито бюро, и ежедневно кротичко да попълва една и съща екселска таблица. Докато смъртта ги раздели.

Имай си едно наум с приятелите.

Никой никога няма да ти мисли доброто толкова искрено, колкото вашите. Неистина. Където се оплачеш, после не можеш да се похвалиш. Друга неистина. Приятелите може да те подведат и да тръгнеш по лош път. Трета неистина. Никой не може да те подведе за нищо, дали ще се подведем е избор, който винаги правим самостоятелно за себе си.

Клише е, но приятелите са семейството, което сами си избираме. И без тях сме бездомни на света. Доверието е ежедневна битка, която дава доста жертви, но я губиш наистина единствено ако решиш да не я водиш въобще. „А ако приятелите ти ти кажат да скочиш ей оттам, ще скочиш ли?“ Всъщност да.

Защото обратното е онази стара и нелогична в слабоумието си пословица – „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“. А нима, по дяволите, всъщност не сме на този свят, точно за да видим чудеса?!?

Снимки: Концерт на Роджър Уотърс, Атланта, 2012 / маски на Pink Floyd, изложени в музей „Виктория и Албърт“, Лондон, 2017, Getty Images

Още от Лора Младенова:

Какво е общото между Бритни Спиърс и хиляди българи

Помощ: познавам домашен насилник!

Омразна реч ли е всяка обида?

Защо законодателната защита на животните реално не работи

Откога стана срамно да пътуваме?

Как да сменя името си, ако то е… ужасно

 

 
 


Повече информация Виж всички