Докато се грижим за децата и ги възпитаваме, се случва да изпаднем в ситуации, в които, колкото повече се опитваме да овладеем нежелано поведение или резултат – толкова повече се оплитаме в повторения и задълбаване на същото. И се получават едни омагьосани кръгове, от които сякаш няма излизане.
Нека да видим кои са тези омагьосани кръгове, как се попада в тях и дали наистина няма измъкване:
1) Детето се държи неприемливо – ние му се караме – то по някаква причина се обърква и го прави отново – ние му се караме още повече – то още повече се обърква и т.н.
Обикновено това започва с някаква по-малка грешка на детето – неволна, от незнание, от невнимание или неразбиране. Но нас, родителите, това леко (или повече) ни дразни, дали защото ни пречи да си вършим някаква работа или да си почиваме, дали защото искаме да го поучим, да го направим човек, да го възпитаме точно така, както сме решили. Понякога реакцията ни е субективна (не приемаме неговото поведение по нашите разбирания за това какво е редно) или е по-обективна (бие, обижда друго дете). Всяка наша критика обаче, да не говорим за караница, наказание или обида, е голямо напрежение за детето. Добавете очакванията ни, на които то малко или повече се стреми да отговори и да не ни разочарова. Плюс неговите притеснения дали ще се справи и дали няма да бъде наказано/навикано отново, дали това няма да го направи „лошо дете“.
Ние не разбираме защо като обясняваме така ясно – то не схваща. А то пък от един момент нататък чува само един неясен шум от нашата уста – като вид защитна реакция, ако щете – без да схваща какво му говорим – и това е, защото сме прекалили с викането и забележките.
Ние обаче не сме лоши родители, само защото искаме то да не крещи като дивак късно вечер например. И като му правим забележка или му се скараме отново и отново – всеки път губим все повече търпение. А най ни вбесява това, че няма никакво развитие. Но ние сме големите и трябва да сме малко по-гъвкави. Ако ние упорстваме в една посока, как очакваме от детето тогава да е адаптивно и схватливо?
И какво сега? Ами, може би да опитаме да не ескалираме нервността си, когато то повтаря действието си. Или да пропускаме някои от забележките си. Или да помислим за друг начин да посочваме неприемливите действия, без личен упрек и критика. Но със сигурност е добре да започнем с повече търпение. И да повтаряме на себе си, че част от функцията ни на родители е да повтаряме на детето, отново и отново, кое, как и защо, и да разчитаме на натрупване, което да започне да работи с времето.
2) Оставяме детето малко по-дълго пред екран, за да ни е на нас по-спокойно, да свършим нещо важно или да си починем – детето после е малко изнервено – изнервя и нас – даваме му още време пред екран, за да си поемем въздух – детето е още по-изнервено – ние също – как да ни остави малко на мира, за да се успокоим, дали с още малко време пред екрана?…
Тук е доста ясно как става зациклянето. И също така е очевидно откъде да започне разплитането – с по-малко или никакво време пред екрана (няма значение телевизор, таблет, лаптоп или телефон), особено при по-малките деца. Но е добре преди да го приложите, да измислите как да се приведете самите вие в по-спокойно и търпеливо състояние.
3) Детето трябва да се закалява – извеждаме го и в по-студено време – то киха/кашля – притесняваме се да го извеждаме – то не се закалява, става крехко и кекаво – при излизане на студено все по-лесно изстива и се разболява – притесняваме се, че много боледува – значи трябва да го закаляваме…
Едва ли има родител, който да не го е болял кръстът. Нали знаете – тогава трябва да лежим повече, но колкото повече лежим – толкова повече кръстът продължава да боли. Има нужда от раздвижване – но в такъв момент е лесно да го претоварим и може да стане още по-зле. Затова трябва да усетим кое, кога и колко. Така и е със закаляването.
Като изключим най-малките бебета, децата не са толкова беззащитни – малко вероятно е да им е студено и да не го кажат. Нужна е малко повече родителска смелост и още докато е малко детето да не се пропуска моментът и да не вземем да го разкекавим, че после – както при кръста – е още по-сложно. И дори да се окаже, че пак кашля или го боли гърлото, да не се отказваме, да го изчакаме да оздравее хубаво и после пак да го извеждаме. Защото иначе ще е все по-чувствително към всеки повей и към всяка капка дъжд.
Или пък да започнем от лятото – като го оставяме да ходи босо, да се цопва достатъчно много в морето, да го духа вятърът, да не е прекалено облечено. И въпреки че всеки родител се тревожи за здравето на детето си, да имаме малко повече доверие в съпротивителните му сили. И най-малките деца ги притежават и се справят някак…
4) Детето трябва да се научи, трябва да е самостоятелно – показваме му как и го оставяме да го прави – но то цапа, чупи, не мие добре – после ние имаме двойна работа – отлагаме самостоятелността за по-натам – то не се учи и не умее – не е самостоятелно, не можем всичко сами – трябва да се научи и да е самостоятелно…
Искате децата ви да успеят в живота? Давайте им домакинска работа
Да, хем искаме детето да ни помага повече в домакинските задачи, хем се дразним, че не може да ги изпълнява като нас, както трябва във всичките им аспекти, и после ние трябва да „вървим“ след него. А в същото време, когато му дадем шанс – някак не му го даваме съвсем. Стоим на главата му, докато мие чинията си и излъчваме напрежение, или постоянно мрънкаме, че не го прави както трябва.
Нека си спомним, че никой не се е родил научен.
Може да счупи някоя чиния, да не мине навсякъде с прахосмукачката, да изхвърли половината картофи, докато ги бели и т.н. Но само това е начинът – с практика. И колкото по-отрано му дадете шанс с малки и по силите му задължения, толкова по-самостоятелно ще бъде и то по-скоро.
Още от Владимир Вълков:
5 етапа на порастването, които дразнят родителите
5 (почти) златни правила на родителството
7 неща, които ще ми липсват, когато децата пораснат
Драматичните пърформанси на дъщеря ми
