„Марш в ъгъла! Наказан си!“ или как не бива да възпитаваме децата си

| от Зорница Димитрова |

Всеки заслужава уважение и има право на достойнство, в това число и децата, дори най-малките сред тях. Това стои в основата на метода на възпитание познат като позитивна дисциплина, но не само. Издигайки децата на по-високо ниво, този метод не принизява нуждите и желанията на родителите и в този смисъл не може да бъде определен като свръхтолерантен и всепозволяващ стил на възпитание, макар че често незапознатите с темата го смятат именно за такъв. Всъщност, разковничето е в това да бъдеш твърд и непоколебим към това, което се изисква от теб като родител, от една страна, и да бъдеш любезен и мил към детето, от друга. Как се постига това? Не е лесно, но си струва.

„Няма, няма“ или „Има, има“?

Да започнем отнякъде. Ако искате да се присъедините към групата на родителите, придържащи се към метода на позитивната дисциплина, наредете се от страната на тези, които не крещят и не удрят, не засрамват и не унижават, не обвиняват и не обиждат. Така че ако в активния ви речник присъстват фразите „Стига си циврил за глупости!“, „Няма, няма“, „Не се дръж като бебе!“, „Добрите деца не правят така“, „Колко пъти трябва да повтарям?!“, „Направо си невъзможна“, „Спри да ме излагаш!“, „Засрами се!“ и прочее и прочее, трябва да се подготвите за много работа.

Тези същи родители – да ги наричаме позитивни родители за улеснение, освен че не крещят, не налагат и наказания. Майката на Малкълм със сигурност не може да се похвали със същото – помните ли епизода, в който забрави Дюи в ъгъла цяла нощ? Та така, де. Позитивните вярват, че онова, което наказанията могат да предизвикат у децата, е нищо повече от отмъщение, отбой, протест и обида. Да, наказанието може да постигне моментен ефект – в ъгъла Дюи едва ли е продължил да прави това, за което е бил наказан, но в дългосрочен план е не просто неефективно, но и вредно.

И, наистина, нека не се заблуждаваме, че когато изпратим детето си да стои някъде наказано (с лице към стената, с вдигнати ръце, на колене – старомодните вариации са много), или когато го изпратим в т.нар. „тайм аут“ (по-модерният вариант на наказание, при който на детето се дава „време за почивка“ на тихо и усамотено място), то си мисли за това колко лошо е постъпило и как следващият път ще се поправи. По-вероятно е в главата му да се въртят мисли за това колко несправедливо е наказанието, как да се измъкне от такова следващият път или дори как да си го върне.

„Ако слушаш в магазина, ще ти купя сладолед“

Подкупите и наградите също не са в родителския инструментариум на позитивните, но това не е всичко. Тези родители не хвалят излишно и не оставят децата да вършат каквото им скимне, защото, освен всички други негативи, това би означавало пренебрежение и липса на внимание. Напротив. Те могат и, когато се налага, създават строги правила и категорични граници. Правят го едновременно хладнокръвно и нежно, едновременно строго и със съчувствие, едновременно твърдо и уважително.

Тези позитивни (и май вече на митични приличат) родители не водят преговори с децата. Щом са казали, че ще направят нещо или че нещо ще се случи в даден момент, то те го правят. Не повтарят отново и отново какво трябва да се случи или какво ще направят – „За последен път ти казвам да си прибереш играчките! Следващият път вече наистина ще…“. Схващате идеята. Те не молят и не преговарят, а просто го правят. В това отношение, тези родители са непоколебими и последователни, а това, което са заявили, че ще направят, е винаги реалистично и постижимо, защото ако не могат да го изпълнят, когато моментът настъпи, изпращат грешното послание.

Джейн Нелсън, с чието име често се свързва методът на позитивната дисциплина, споделя, че преди да разбере какъв родител е искала да бъде, наказвала децата си до степен, в която не харесвала себе си и това, в което се е превърнала, а след това отивала в другата крайност – била толерантна и позволявала на децата си всичко, до степен, в която не харесвала децата си и това, в което те са се превърнали. Така че трябва да търсим тези митични родителоподобни създания някъде по средата.

Поведението е вид комуникация. Дори и неприемливото

Но нека кажем още за тези родители. Просто ей така, за да имаме повече причини да ги мразим. Те са на мнение, че всички емоции на децата са напълно приемливи, но не и всяко поведение. Например ако едно двугодишно дете се страхува от гърнето, неговият позитивен родител би подходил с разбиране, би поискал да узнае повече за този страх и да се опита да намери решение заедно с детето. Категорично не би го убеждавал, че „Няма нищо страшно в гърнето. Гърне като гърне, стига си се лигавил“. Ако детето обаче рита, хвърля и блъска гърнето, този същият родител би разяснил твърдо и спокойно за какво се използва гърнето и кои са тези предмети, които могат вместо това да се ритат, хвърлят и блъскат.

Дори и неприемливо обаче, поведението винаги има цел и е просто още една форма на комуникация, а родителят е този, който трябва да разбере и да разтълкува това, което детето казва посредством дадено поведение. С други думи, има причина детето ви да рита гърнето, вместо да го ползва по предназначение, а от вас се изисква да разберете каква е тя. Позитивните знаят и това.

Да дисциплинираш означава да научиш някого на нещо

Друг крайъгълен камък на метода на позитивната дисциплина е разбирането, че родителският отговор в този вид комуникация е като преподаване на урок. Джейн Нелсън е твърдо убедена, че поведенческите проблеми и предизвикателства, през които родителите преминават с децата си, са отлични възможности, които позволяват на родителите да преподадат важни уроци за качествата и уменията, които се надяват децата им да притежават някой ден. В своите уъркшопи доктор Нелсън обича да се шегува, че правилната реакция на родителя, който забележи някакъв поведенчески проблем у детето си, е не да започне да се жалва или да се ядосва, а да си каже: „О, чудесно! Ей сега ще изкарам още нещо от торбата с житейски умения и уроци“.

Така че преди да започнем да възпитаваме, не е лошо да си отговорим на един-два въпроса: какви качества искам детето ми да притежава след време? И начинът, по който възпитавам сега, ще допринесе ли за развиването на тези качества? Нали се сещате, че ако детето ви крещи като варварин и вие крещите насреща му „Стига си крещял!“, това едва ли ще преподаде правилния урок.

Както вече стана ясно, ефектите и целите на позитивната дисциплина са дългосрочни, а нейният фокус пада върху това да научиш детето си на нещо, да бъдеш негов водач в изграждането на личността му. Ето още няколко прости техники, които могат да се използват по този нелек път:

Задавайте въпроси, водени от любопитство.

Не мъмрете, не проповядвайте, не давайте на децата готови обяснения и решения за живота. Оставете ги сами да стигнат до тях. Когато сте наистина любопитни в разговорите с децата си, те не просто усещат интонацията и започват да комуникират с вас мислейки, но чрез този тип въпроси те успяват сами да достигнат до изводи за последствията от своите избори и действия, а също и до решения.

Не решавайте проблемите на децата вместо тях.

Не ги спасявайте след като сте ги мъмрили и порицали за нещо. Да кажем, че дъщеря ви се прибира вкъщи и ви казва, че е загубила училищната си раница заедно с всички учебници и тетрадки вътре. Да си представим и че често ѝ се случва да губи и забравя вещи. Голяма част от родителите ще реагират първо с конско („Как може да се толкова разсеяна, ще си забравиш главата някой ден“ или пък: „Не можеш ли да си поне малко по-отговорна? Колко често съучениците ти си губят раниците? Аз никога не съм губила нищо толкова важно!“) Половин час по-късно, на път за книжарницата, родителят продължава: „Трети път няма да купувам раница и пълен комплект учебници. Знаеш ли колко са скъпи?!“. В този случай това, което детето трябва да направи, е да изтърпи конското и да изчака някой друг да реши проблема му.

Това, което би направил родителят, прилагащ позитивна дисциплина, в момента, в който детето се прибере и каже, че е загубило раницата, е да изрази кратко съчувствието си към положението на детето: „О, наистина ли? Това е много неприятно“. И толкова. Оттук насетне трябва да замълчи. Ако детето поиска нова раница и учебници, отговорът отново трябва да е искрено изразяване на съчувствие към проблема и толкоз. Дори и да използва картата, че няма да може да се подготви за теста по география, е, истината е, че може. Децата са изобретателни и могат да намерят начин сами, ако бъдат оставени да потърсят решение.

Ето така децата се сблъскват с естествените последици от своите действия, бездействия и решения. Това, което родителят трябва да направи, е да е съпричастен, както негов приятел би бил, и да насочи детето към търсене на решение. Това, което родителят не трябва да прави, е да налага изкуствени последици, каквито биха били едно несвързано със ситуацията наказание, и след това да реши проблема на детето вместо него.

Продължаваме в с практически примери по темата в предстоящата втора част на текста.

Още от автора:

Нещо не е наред с децата: Монтесори ли е отговорът?

Как да покажем уважение към едно бебе? (И защо)

Бързи и яростни? Не и с детското развитие!

Попиващият детски ум е вашето огледало: харесва ли ви какво виждате?

Детето ви е самостоятелен човек – махнете се от пътя му

Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част I

Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част II

Шшшшт! Детето мисли

Образователната система отнема повече от децата, отколкото им дава

Детската стая има нужда от много малко, детето ви – също

Монтесори играчка – що е то и как да я познаем?

Мили дядо Коледа, моля те, стой далеч от детето ми

 
 


Повече информация Виж всички