„Какъв ще станеш, като пораснеш“ има само един верен отговор

| от Лора Младенова |

Още не си съвсем проговорил, и вече те питат. Почва се много невинно, малко на шега – като един вид small talk, който възрастните практикуват с децата. По това време детското въображение се пръска по шевовете от идеи. Поправка, няма шевове, нито пък граници. Я ще стават принцеса-воин, я Спайдърмен, я боклукчия – професионално занятие, което, Бог знае защо, им носи също толкова гордост, колкото кралските или супергеройски титли. 

По това време детското въображение блика от къде-къде по-любопитни въпроси. Като защо имат бодли таралежите, къде свършва небето, защо Мики Маус носи бели ръкавици, микроби ли са ситните прашинки, които виждаме във въздуха, ако примижаме с очи, как така вселената е безкрайна, как изглежда безкраят, какво идва след края му, защо хората говорят различни езици, а на какъв език мислят животните, и, в крайна сметка, защо аз съм се родил точно аз, а не някое друго дете, в друго семейство, на другия край на света, какъв късмет само, добър ли, лош ли… Ние нямаме отговорите – още ги нямаме, вече ги нямаме, не знам, но знам, че преди някое и друго десетилетие сме се питали същото, докато един прекрасен ден не сме спрели да си задаваме въпроси. И затова питаме прозаичните, баналните, скучните, напрягащите и потискащите неща – като какъв искаш да станеш, като пораснеш. И не приемаме за отговор „смел“, „приключенстващ“, или просто „добър човек“. По-лесно се съгласяваме с адвокат, бизнесмен или лекар.

На Джон Ленън се приписва историята, че като дете бил попитан от учителката си какъв иска да стане като порасне, а той отговорил „щастлив“. Тя го обвинила, че не разбира въпроса, а той невъзмутимо ѝ казал, че тя не разбира живота. Липсват доказателства, които да потвърдят достоверността на цитата, но ми се иска да мисля, че е станало точно така. Понеже точно така си струва да се случи.

С времето „какъв искаш да станеш“ неусетно се заменя с „какъв ще станеш“. Централната роля на желанията и мечтите, на същността, отстъпва място пред необходимостта да се самоопоределиш, да си избереш кутийка, парченце от пъзела, място под слънцето, начин да се влееш в потока на световната икономика и никога и за нищо на света да не го напускаш. Трябва да станеш нещо. Не някой. Нещо. 

Какъв ще станеш, като пораснеш“ е рекламният слоган на фабрика за нещастни и смачкани хора.

Концерн с филиали по цял свят, чийто производствен алгоритъм е сгрешен. Още от малки децата биват стимулирани към чисто бележкарство и непрекъснато състезание с цел да са сигурни, че ще отидат да учат в добра гимназия, след това в престижен университет (или някакъв университет, защото на всяка цена всички винаги трябва да станем висшисти!!), а след това задължително да следват кариера, семейство, установяване на едно и също място в уседнал режим, завинаги, а „докато смъртта ни раздели“ да бъде връзката им с бюрото в офиса, или масата в хоум офиса. И няма нищо нередно това да е така, стига то да съвпада с вътрешната им нагласа и искрените им желания.

Само че на изхода от гимназията, дори и ако знаем всички находища на оловно-цинкови руди в България, теоремата на Талес и начина, по който амидната хидроза може да разкъса пептидните връзки, рядко сме достатъчно наясно със себе си, света около себе си и живота, че да можем да направим избор, който да ни отведе на правилното за нас място в света. Познавайки детето си в светлината, която са избрали да видят, родителите са склонни да опитат да наклонят въпросното му самоопределение в определената от тях като подходяща посока. Или поне да му кажат „ама хайде стига, какво ще я правиш тази астрофизика?“. А всъщност за всички възможни възпитани по друго време заблуди по въпроса какъв ще станеш като пораснеш, които водят до излишен и непродуктивен за всички страни натиск, си има кратки и прости контрааргументи.

Няма сигурни професии.

Дори и да е вашият семеен бизнес или пък някоя традиционно потомствена професия като тази на нотариуса или лекаря. Освен че със сигурност ще получи работа, след като завърши, човекът, който избере да наследи занаята на родителите си, няма нищо друго гарантирано. Нито че ще е щастлив с това, което прави, нито че изобщо ще се справя адекватно с него, нито че няма да опропасти десетилетията професионално наследство за 1-2 години, заедно със собствения си живот. 

Нерядко студентите, избрали специалност въз основа на критерия колко е сигурна, системно се провалят в университета и влачат образованието си с години, губейки и времето, и самооценката, и мотивацията си, и отнемайки шанса си да открият своето призвание и своята среда. Нерядко след завършването им се оказва, че в сигурната професия далеч няма толкова хляб, на колкото са се надявали, защото, освен тях, няколко десетки хиляди души също са били подтикнати от аргумента колко престижно и сигурно би било да станеш адвокат или психолог.

Ако не започнеш университет веднага след училище, светът не свършва.

Напротив, това е моментът, в който светът се открива пред теб с всичките си цветове, нюанси и възможности. Кога, ако не сега, да попътуваш, да се занимаваш с доброволчество, да завързваш контакти, да опиташ някои от най-дръзките си идеи, да се сблъскаш с реалността челно и да разбереш какво всъщност мислиш за света и живота, за себе си. Дали наистина обичаш да работиш с хора. Дали искаш да останеш на едно място, или предпочиташ да водиш динамичен живот. Дали можеш да се справяш с много ограничени средства, или пък в крайна сметка ти е важно да си осигуриш определен стандарт.

Вероятно ще се научиш да си по-отзивчив и по-социален, ще развиеш въображението си, ще оцениш свободата и отговорностите, които идват с нея и в името на нея. И ще поискаш да се усъвършенстваш като ценен професионалист дотолкова, че никой бъдещ шеф да не поставя тази ти свобода на карта, заключвайки те во веки зад бюрото. Дигиталните номади знаят какво имам предвид. 

А за висше образование не е късно никога и ако ще поемаш по този път, е по-продуктивно да го направиш, когато представите ти за медицина и право не идват от сериалите „Анатомията на Грей“ и „Костюмари“. По-лесно е да не кандидатстваш в университет и да влезеш, отколкото да кандидатстваш в университети, а да не влезеш никъде. Това може да е тъжно, но е реалността.

Да поработиш неквалифициран труд е приемливо и даже желателно.

И не означава, че трябва да работиш неквалифициран труд цял живот, освен ако ти самият не искаш точно това, в което няма нищо нередно или срамно. Да измиеш някоя и друга чиния, да поносиш щайги и кашони, да поддържаш хигиената в хотел, или да послушаш претенциите и прищевките на ресторантските клиенти, те смирява. Показва ти, че не си специален, не ти се дължи нищо, а златната лъжичка в устата, с която си роден, не ти е привилегия по право. Особено ценно е за тези млади хора, които до момента в живота си винаги са били в ролята на мрънкащия и претенциозен клиент. 

Дава ти и едно новопридобито самочувствие, че винаги можеш да се справиш с живота си и да свържеш двата края. Когато притежаваш подобна увереност, е по-лесно да си тръгваш от нежелани и потискащи работни места в по-нататъшния си живот, защото вече знаеш, че ще се справиш, независимо от обстоятелствата. Правил си го веднъж и можеш да го направиш отново. Това увеличава шансовете ти да не пропилееш живота си в работа, която те кара да се мразиш ежедневно.

Висшето образование не е отговорът на всички въпроси.

Възможностите да го придобиеш надвишават възможностите за развитие с повечето специалности до такава степен, че често сама по себе си универистетската диплома носи добавена стойност единствено про форма, за работни места, които изискват да видят, че имаш някаква, когато носиш медицинското си удостоверение и свидетелствто си за съдимост. А понякога ти служи само колкото да си я окачиш на стената като сертификат „коректна фирма“. Изключвам, разбира се, тези професии, които изискват определена образователна квалификация, зад която стоят реални умения, като класическите архитектура, медицина и право.

В огромна част от останалите случаи висшето образование отново е изключително ценно, но за собствените ти хоризонти, знания, позиции и възприятия, не толкова за кариерните му опции. Повярвайте, телефона в кол център можеш да вдигаш и само с един що-годе научен на работно ниво език, а вашите пак да се гордеят, че „нашичкият изпълнява длъжност, състояща се от поне три думи, в мултинационална компания“.

Социолог – това звучи гордо. Само че се броят на пръсти завършилите тази специалност, които наистина да работят като социолози. 

Да направиш рязък завой в професионалната си посока не означава, че си изгубил времето си. 

Бихте ли посъветвали човек, който е нещастен в токсичната си връзка, да си остане в нея, защото така или иначе вече е изгубил две години в това. Е, и? Дай да изгуби още осем. Защо тогава да е плашеща идеята човек да зареже образованието си по средата, или пък да смени работата си? Не просто да я смени, а да я сменя, докато не открие мястото, където иска да остане за неограничено време напред. 

Уменията и знанията, които си придобил на дадено място, опитът ти с хората и средата там, няма да си отидат, напротив. Те вече са те обогатили с това, което е било нужно. Донесли са ти и увереността коя посока не е твоята. Ок, супер, така лимитираме кръга на посоките с една по-малко.

Действително, не е хубаво човек да не довършва до край нещата, но кое всъщност си струва да бъде довършено до край тук – търсенето на личностното ти призвание или настоящото занимание, което намираш за изчерпано и безперспективно?

Практическите и меките умения имат повече действителна тежест от теорията.

Независимо какво си завършил и какъв е досегашният ти професионален опит, всяка следваща професия ще дойде с нови предизвикателства, нови изисквания, нови умения, които трябва да усвоиш. Точно тогава ще е ценно да ти бъдат подръка едни способности, на които никой не ни учи в училище – да бъдем гъвкави и адаптивни, да общуваме с хора, да презентираме себе си, да усвояваме бързо, да предлагаме и защитаваме идеи. Това не са качества, за които можеш да прочетеш в учебник, но можеш да ги програмираш сам в кода си – докато пътуваш, доброволстваш, опитваш нови неща, експериментираш със себе си, твориш, работиш физически труд, или се опитваш сам да свържеш двата края. Докато усвояваш двете може би най-ценни умения – това да си тръгваш и това да започваш отново.

Окей е родителят да не издържа пълнолетното си дете финансово. 

Нищо че има тази възможност. Не е окей обаче да му натяква, че му дава пари, и да очаква, че с тях си купува изключителните пожизнени права над развитието и решенията му. Ако не вярва в същото, в което детето му е уверено, е по-добре да го остави „да си чупи главата“, отколкото да го закриля неотлъчно и да внимава да не повдигне крилете си толкова много, че пред погледа на детето да се открие наличието на житейски пътища, които не са подбрани лично от техните. Ако е право да си вярва, ще се справи. Ако не, значи главата рано или късно ще си я счупи по един или друг начин.

Високата заплата и социалният престиж не са еквивалент на личностен успех.

Нищо нередно няма във високото възнаграждение или в упражяването на професия, която се приема за елитна. Стига човек да не го прави само с тези две идеи. 

В противен случай „Американски психар“ щеше да е TED Talk, а не гротесков mindfuck хорър. Безспорно безцелното трупане на пари, гонене на безсмислени срокове и взимане на овъртайми с риск да получиш инфаркт зад бюрото си в опън спейса, когато си на 42, си носи своите преимущества. Ще можеш да си позволиш да влезеш в магазин и да накупиш като бесен една сюрия ненужни неща, за да запълниш гигантската дупка в душата си, която за разлика от Q1, не можеш да затвориш. Ще можеш да платиш за лечението на всички симптоми, които са ти се отключили от стрес. Ще можеш и да вземеш разни подаръци за близките си за компенсация на времето, което не прекарваш с тях. А и ще се научиш да правиш компромиси – с ценностите си, с времето си, с личните си цели за сметка на корпоративните. Ще умееш да продаваш продукти, които не би си купил. И най-хубавото, някой ден ще си мениджър и ще можеш да научиш „калинките“ от долните нива как да станат като тебе. Това ако не е личностен успех, здраве му кажи. 

„Щастлив“ е единственият верен отговор на въпроса какъв ще станеш, като пораснеш.

Тук нямам какво да допълня. Който твърди друго, лъже. Или не знае нищо за живота.

Вижте още:

„Кого обичаш повече – мама или тате?“

 

 
 


Повече информация Виж всички