Накарай мързеливия на работа, та да те научи на акъл. Недоумявам защо тази пословица традиционно се изрича с осъдителна нотка!
Нима целият човешки прогрес – от изобретяването на грънчарското колело, през индустриалната революция, че чак до изкуствения интелект и неговите чат ботове – не се дължи на факта, че някой някога е накарал мързеливия на работа? А той го е научил на акъл.
Казват още и че мързелът не мори, ами мъчи. Не е ясно кого – дали човека, когото го мързи, или онзи, който се опитва да го извади от това му състояние, за да му възложи някаква (вероятно неприятна) задача.
Ето какво имам предвид.
От години насам тренирам един доста сложен „спорт“ – да не се чувствам гузна, когато си почивам. Нито когато ми се наложи да оставя днешната работа за утре. И ми се получава с променлив успех.
Кога за последно се почувствах гузна, че почивам?
Събота вечер. Аз съм у дома по пижама. След лежерна планинска разходка с приятели. Поръчала съм вечеря през приложение, защото изобщо не ми се готви. Всъщност искам да се отпусна, да почета и да си легна рано. А утре да си прекарам лежерна неделя, този път в градски разходки. След като се наспя. Е, да, но усещането, че е трябвало да имам по-продуктивен уикенд и да не губя време си, коварно шепне в ухото ми думи за обвинение в провал… А защо?
Защото така сме научени в рамките на култура на непрекъснато състезание и войнстваща консумация. Всяко отклонение от нея се окачествява като мързел, а „мързел“ – това е понятие, което винаги се изрича с укоризнена нотка.
Налице са два варианта – или произвеждаш, или поне се привеждаш в пълно изтощение, за да изглеждаш продуктивен, или те мързи: пилееш времето си, енергията си, живота си, хабиш дори свободното си време, ако не го прекарваш максимализирано.
Неслучайно хаштагът над снимките от тренировки (сякаш тренираме, за да се снимаме и да докажем пред другите, че сме тренирали!) често гласи #NoExcuses.
Всъщност на кого дължа извинение, ако не съм тренирала? Или просто трябва да се извиня, че ме мързи?
Мързелът не е порок. Той е тъжно следствие. Човешкото същество не се стреми към скука и нищоправене, напротив – то уплътнява времето си и занимава съзнанието си; обратното му носи пагубни усещания на потиснатост, безсмислие и дълбоко нещастие.
Ако не правиш нищо в даден момент, това не е от мързел.
Мързел казваме на липсата на мотивация – опитвал си вече много пъти и не се е получило.
На ниската самооценка – защо изобщо да опитваш, като така или иначе точно на теб няма да ти се получи?
На депресията – какво ще се промени, дори и да се получи, генералната картинка ще остане все така сива и смачкана?
На усещането за тотална липса на смисъл (което често се появява при извършване на рутинна корпоративна работа) – какво да се стараеш за нещо, в което не виждаш никаква обществена полза да се получи?
На затруднението за концентрация – как да довършиш задачата си, когато си започнал още седем задачи, все така недовършени, как просто да не седнеш объркан и стресиран по средата на хаотичния си to-do-list?
На претрупването с работа – какво ти довършване, щом не знаеш дори откъде да започнеш?
Не на последно място, и на искрената преумора – останали ли са ти изобщо сили да довършиш каквото и да било?
За всяко от тези преживявания, или за комбинацията им, човек се нуждае от приемане и подаване на ръка за постигане на положителна промяна. Обвинението (или самообвинението!), че го мързи, няма да помогне.
Мисля, че генерално като общество имаме нужда от по-малко медийно съдържание и дискусионни наративи на тема „вижте как тази майка на четири деца ходи на фитнес с бебе на ръце, докато учи две висши, работи на три места, доброволства и отглежда седем кучета, всичко, другари, е въпрос на организация“.
И от повече съдържание на тема „вижте, този човек се е наспал и това е прекрасно“, „вижте, този човек е в хармония със себе си и това е прекрасно“.
А също и „вижте, този човек колкото и да е наспан и в хармония със себе си, понякога има дни, или седмици, или месеци, в които не му е социално, не му е творческо, не му е максимализирано, не му е секси, и има нужда да си стои под одеялото, да пийва чай, да гледа стената, защото се затруднява да извършва дори екзистенциалния минимум и е истински успех да си простре вчерашното пране, и това е окей, и се случва на всички ни, независимо как изглеждаме отстрани и какво показваме в Instagram…“
И хайде стига геройства и чудеса от храброст! Нека всички се успокоим малко, животът е труден дори и за най-щастливите от нас.
И светът няма да свърши от това, че днес не си стоял овъртайм на работа. И си обичаш близките, даже и ако си се успал и днес не ти се вижда. И който те обича, ще те обича и рошав по анцуг понякога.
И не е състезание цялото това нещо. Не е състезание. Ако го приемате като състезание, сте го изгубили автоматично.
Вижте още:
