Дали сме готови да признаем, че в нашата култура има проблем, който не се лекува с наздравици?
Едва ли можем да си кривим душата, че чужденците идват на българското Черноморие, само за да се изкъпят. В крайна сметка като балканска нация можем да се похвалим, че и ние сме дали нещо на света - една от най-ароматните спиртни напитки, а именно ракията.
В основата на нашето пиене стои онова, което често с усмивка наричаме "балкански манталитет".
На трапезата ракията не е просто напитка тя е символ на гостоприемство, мъжество, обичай, доказване. "Не пиеш ли? Болен ли си?", "Една няма да ти стане нищо" - подобни реплики не са изключение, а очаквана реакция, когато някой откаже чашата.
Често дори, когато искаме да обидим или засегнем някого, се обръщаме към него с: "Ти си слаба ракия".
Пиенето в нашата култура често не е въпрос на вкус, а на чест, социален ритуал, дори натиск.
Да откажеш е почти социално престъпление, особено ако си мъж.
А обилното пиене - от сватби до погребения - се възприема като естествена част от всеки житейски преход.
Проблемът не е в чашата ракия, а в това, че за мнозина тя е условие за принадлежност, а понякога и за "мъжественост".
Затова е време да поговорим за промяна на нагласите.
В началото на юли бе представена кампанията на СЗО наречена "3 до 35" в която се призовават държавите да увеличат данъците с 50% върху алкохола, цигарите и подсладените напитки с цел превенция от различни заболявания.
Данните на НСИ(Национален статистически институт за първото тримесечие на 2025 година показват, че в България домакинствата отделят в рамките на 4% от общите си разходи за алкохол и тютюневи изделия. Което е около 230 лева средно на домакинство.
Алкохолът не е просто напитка на трапезата. Той е дълбоко вкоренена културна роля и социална норма.
В последните дни под общественото внимание попаднаха алкохолните изцепки на две дами: певицата Жана Бергендорф и поп-фолк изпълнителката Дебора.
Обичайно, много бързо им се залепиха различни етикети. Но едва ли те са единствените жени в България, които в определени моменти прекаляват с алкохола.
По-важно е как реагираме на подобни сцени, когато ги видят децата ни. Говорим ли си с тях за негативните последствия от пиенето?
Не става дума за пълната забрана на алкохола, защото забраните в много случаи имат обратен ефект.
Редно е да поговорим за граници, превенция и вредите от консумацията му.
Ако в училище мълчим за вредите от алкохола, ще продължаваме да лекуваме симптомите, вместо да търсим причината.
Налице са различни възможности да се въведат часове, посветени на зависимости, да се включат интерактивни форми - ролеви игри, дебати, срещи с психолози и бивши зависими.
Има страни в Европа, които далеч по-успешно от България се справят с превенцията на алкохолната консумация.
Във Финландия и Норвегия алкохолът в магазините е изолиран в отделни заключени зони.
Видимостта му е контролирана, защото колкото по-невидим е за децата, толкова по-малко нормален изглежда.
Не можем да разчитаме само на личната отговорност на известните или на късмета зад волана.
Трябва да започнем от класната стая, да стигнем до средата, в която живеем.
Превенцията не е забрана, а грижа. Грижата започва от това какъв пример даваме.
Дали сме готови да признаем, че в нашата култура има проблем, който не се лекува с наздравици?
Цялостната ни обществена нагласа към зависимостите е много важна.
Превенцията няма да се случи само с кампании и по-високи данъци. Тя започва с разговори в семейството и с образование в училище.
Когато обществото узрее да признае, че проблемът не е в чашата, а в значението, което ѝ придаваме, тогава ще можем да говорим не за забрани, а за осъзнат избор.
И за едно по-зряло и по-здраво общество.
