Самопомощ и мотивация: „Еми, не знам, брат, ти си знаеш“ в 300 страници

| от Лора Младенова |

На мотивациони семинари по стечение на обстоятелствата съм попадала общо два пъти. Първият ме атакува директно с тежка артилерия… Мой приятел от Еразъм настоява да ме покани на събитие, което се гордее да организира, а аз имам навика да отивам, където са ме поканили, за да науча повече за човека, който кани. Семинарът се оказва не какво да е, а беседа на самия Юли Тонкин – човек с излъчване на профилна снимка в LinkedIn и усмивка, подходяща за зловеща реклама на паста за зъби, нали се сещате, от онези, в които свръхбялото зъбче на главния герой закачливо казва „дзъннн“ накрая. Юли Тонкин твърди, че учи хората как да станат богати, като продава книги и събития с общи приказки по темата как да станеш богат без много усилия. Лично на мен ми се струва, че едно такова занимание например е удачен начин да станеш богат без много усилия.

По време на събитието, за което останалите присъстващи, за разлика от мен са си платили, той набелязва смайващи проникновения, откровения и дълбочинни анализи над управлението на личните финанси с цел забогатяване – като например да не се дърпаш, ако баба ти и дядо ти се опитват да ти дадат 20 лева за Нова година, защото все пак приходи са си, или пък да гледаш да харчиш по-малко, отколкото получаваш, за което, ей Богу, кой би се сетил. Докато наблюдавам хипнотизираните в благоговение лица на останалите хора в аудиторията, ме налягат скръбни мисли за култа към личността и минималните шансове той изобщо някога да умре. Мой пропуск е, че не разменям контакти с други участници – да се чуем след време, че да ми разкажат колко богати са станали.

Вторият път е по принуда – корпоративен тиймбилдинг от задължително естество, или личната ми дефиниция за Ада.

Този път панелистът ще ни говори за това как да станем успешни. Хубаво, че вече съм богата, викам си, та сега да мога да се концентрирам с чисто сърце само върху успеха. Международният лектор е нова разновидност на LinkedIn-ска профилна снимка, но този път с профил на предлагащ, а не на търсещ работа. Зъбчето, правещо „дзъннн“, си е на място, две мнения няма, дори изпъква още по-добре на фона на равномерния му тен, за който се басирам с колежката до мен, че е поне от солариум. Размишлявам над темата дали този джентълмен си сваля вратовръзката преди секс и преди сън, докато той самият ни обяснява, че тайната на успеха е да ставаш сутрин в пет и да манифестираш за успех пред огледалото, след което цял ден да си бомбастично продуктивен без прекъсване, а вечер да си легнеш в девет, за да можеш на следващата сутрин отново да станеш в пет, за да не губиш от будната част на денонощието. Шорткът ако не към свръхуспеха, то поне към ранния инфаркт.

Аз се изкушавам да го попитам някое дребнотемие като дали математиката няма да излезе същата, ако например си легнеш в полунощ и станеш в осем, но избирам да си замълча. Едно, защото не познавам на пръсти тайните на свръхуспеха, и второ, защото последния път, когато съм видяла човек с подобно излъчване, е бил Крисчън Бейл в „Американски психар“, и се опасявам, че в коженото му бизнес куфарче може все пак и да има моторна резачка. Колежките въздишат по него, а аз – по утопията почивният ми ден да протичаше различно, и си представям на забавен кадър как Марк Рентън получава сърдечен арест върху кростренажора в залата в интрото на току-що излезлия тогава „Трейнспотинг 2“ и под звуците на Shotgun Mouthwash. Впоследствие разпределям разходите от тиймбилдинга по пера към отдел „Финанси и счетоводство“ и забелязвам, че хонорарът за едночасовия панел на не-Американския психар надхвърля средната месечна заплата на мен и колегите ми три- до четирикратно. Евала, бате, казвам си, ей тоя е свръхуспешен…

Наред с лесните пари и свръхуспеха, през последното десетилетие се наблюдава бавната и постепенна, но за сметка на това непоколебима инвазия на литературата за така наречено „личностно развитие“ и в още няколко характерни направления – като как да си намерим партньор (обикновено мъж), как да се харесаме на всички, как да си вярваме повече, или как да накараме клетото си новородено дете да наследи от нас нашия свръхуспех, лесните ни пари, уменията ни в намиране на мъж и будене на симпатия, и, не на последно място, същата бляскава самоувереност, която, кой знае защо и как, ни е накарала да напълним рафтовете в домовете си с въпросната литература. Или, както простонародните хора я наричаме– книги за самопомощ. (Признавам, никоя земна сила не може да ме накара да изчета от кора до кора подобна творба от знаен или незнаен автор, но съм си дала труда да преглеждам напосоки съдържанието и посланията на различни подобни шедьоврви по рафтове в десетки книжарници, а, за съжаление, понякога и в домовете на приятели.) Закономерно, сходни по естеството си събития, онлайн и на живо, превземат дигиталното и физическо пространство. От тях можеш да научиш примамливи insights от това кой зеленчук ще стимулира отглеждането на следващия Айнщайн още в пренаталната фаза, стига бременната да го консумира при новолуние, до прозренията на Наталия Кобилкина по отношение на това как да се яде „един малък бананче“ и как гробището е удачно място да срещнеш мъж, тъй като хората са емоционални и добре облечени на погребение, а и си личи отдалече с партньор ли са. (Дерзаете ли, момичета?)

Принципно, идеята да се развиваш и да си помагаш сам е градивна и поради това чудесна. 

„Помогни си сам, да ти помогне и Господ“ е напълно вярна концепция, особено ако приемем, извън всяка форма на организирана религия, че въпросният Господ от израза е личният ни житейски път или пък синергията от колективния разум на всички хора. Ако не се нуждаехме от помощ в личностното си развитие, индустрията на празните съвети нямаше да процъфти дотолкова, и това не е никак чудно – живеем във времена на свръхинформация, прекомерна, противоречива и стресираща, а същевременно животът и личността ни повече отвсякога са изложени на показ поради необходимостта да присъстваме поне под някаква форма във фалша на дигиталното пространство, ако изобщо искаме да сме част от обществото си.

Никога не е излишно да подлагаме действията си на рефлексия, да търсим корените на проблемите си у самите себе си, да научаваме нови неща и да опитваме да държим съдбата си в свои ръце, вместо изцяло да се предаваме на живота, същевременно мрънкайки с уста, пълна с чипс, от дивана по негов адрес. Личностното развитие се простира от това да култивираш у себе си навици, като да се наспиваш, да хапваш свежи зеленчуци, да се движиш, да прекарваш време на чист въздух и да надмогваш зависимостите си, през това да поемаш отговорност за успехите и неуспехите си, отношенията си с хората и случването на личните си каузи, до още нещо – да чилнеш малко, по дяволите, и да не изпадаш в нездравословни фиксации по коя да е тема (като лесните пари, свръхуспеха, намирането на партньор на всяка цена и как да вгорчиш живота на бедното си дете със своите болни амбиции).

Още в заглавието си книгите за самопомощ и прилежащите „евенти“ съдържат известна нормативност – обикновено им предстои да ти презентират „10 правила“, „идеалната формула“, „истинските начини“, „21 правилни урока“… Ако обаче трябва да обобщим тези уроци, техният honest trailer би звучал приблизително така:

„Не бъди, какъвто си, а какъвто ти казваме“

Литературата за самопомощ, мотивация и личностно развитие блика от еднопластови и напълно едноизмерни послания в духа на утвърдения стереотип за личен успех – „пари, коли, жени и да илядиш, а, ако си жена, да не забравиш, че няма смисъл от тебе, освен ако не родиш“. Тези послания са изключително пригодни да оставят четящия, особено ако той се е обърнал към книгата в момент на обърканост, отчаяние или личен кръстопът в живота, с впечатлението, че, ако (да не дава Маркетинговият Господ!) неговите човешки търсения и приоритети са различни, той няма как да бъде успешен като личност, нито пък приет, харесван, значим, щастлив. Вместо да търси собственото си място в живота, булевардните житейските предписания приканват човек да се впише с цената на всичко, най-вече с цената на себе си и често да върви против себе си, поне докато не се превърне в годна за възпяване по време на концерт на Роджър Уотърс тухла. Сред съветите на множащите се експерти по живеене ще срещнем дори и такива като да изоставяме свои интереси, каузи и хобита, както и важни за нас самите хора в живота си, които не пасват на отреденото ни място в „Прекрасния нов свят“.

„There, there, нищо ти няма.“

Този квалитетен и универсално приложим съвет изхожда от предпоставката, че каквото и да ни се случва, независимо от мащабите му, или от неговото значение за нас самите, то е проблем, само ако ние решим да го видим като проблем, а не като урок, възможност или подарък от съдбата. Може би най-любимото и разпространено мотивационно предписание звучи приблизително така – няма значение какви са нещата, а как избираме да ги приемем. В абсолютизирана форма това всъщност означава, че си е изцяло наша вината, ако имаме неблагоразумието да си кажем „мамка му, имам рак“ или „о, не, изнасилват ме“ вместо „слава Богу, че имам рак“ или „о, йе, изнасилват ме“. Цинично, нали? И тежко за преглъщане.

Този подход изцяло девалидира и омаловажова човешките емоции и преживявания, свеждайки ги до безпределно повтаряне на една и съща по естеството си мантра. В общи линии – че проблеми не съществуват. А проблеми съществуват и тяхното разрешаване на лично ниво действително стои най-вече, макар и не само, в собствените ни ръце, но за да се случи то, е необходимо на първо място да сме се изправили срещу тях, а не да сме заровили главата си в пясъка и с инфантилна усмивка да пляскаме с ръце, че всичко е меко казано супер.

„Ти си си виновен за абсолютно всичко.“

Ако нали не го разбра от предходната мантра. Независимо дали става дума за междучовешки отношения или за индивидуални преживявания или индивидуално развитие, наистина единственото поведение, за което лично отговаряме, е нашето собствено. В наша власт е да моделираме и изменяме него, а не да се мъчим по какъвто и да било начин да влияем върху другите и да адаптираме към себе си тях. Това все пак не означава, че коренът на всяка беда, която може да ти се случи, си единствено ти самият и непрекъснато е необходимо да променяш себе си. Мъчно ти е, че някой не те харесва и обича? Липсват ти приятели? Значи ти не харесваш себе си, не се обичаш и не си си приятел. Не си успял да получиш повишението, за което си се старал? Значи не си се постарал достатъчно, не си повярвал наистина в това и не си манифестирал към вселената, че го искаш. В семейството ти не върви и майчинството те уморява? Ами, да, значи не си достатъчно усмихната и максимализирана майка. Претърпял си насилие? Значи трябва да анализираш как си се поставил сам в тази ситуация. Изпитваш тревога по повод развитието на  дадени обществени процеси в негативна посока? Значи не си се научил да се изключваш за всичко и да си гледаш само себе си. Смотаняк!

„Не знам, брат, ти си знаеш.“

Ако човек си закупи литература с очакване да получи практически и приложими към житейски ситуации напътствия, различни от това в колко часа да стане и колко пъти на ден да си повтаря, че е велик пред огледалото, тогава ще остане особено разочарован. В случай че още не сте запомнили, повтарям за последно – „отговорът е вътре в теб“, „трябва сам да го намериш“, „открий истинското си аз (ама гледай да е като това на корицата)“, „вслушай се във вътрешния си глас“, „чуй сърцето си“, „следвай своя собствен път (и гледай да води до парите, колите и жените)“. Иначе казано „не знам, брат, ти си знаеш“, ама разтегнато с дразнещо снизхождение и превъзходство в рамките на 300 страници и срещу 25 лева, или пък в 120 минути срещу 80 лева, и формулирано в стил „изкуството да си завладяваща като гейша“, или „как никой да не може да ни спре по пътя към CEO позицията“.

„Дай пари за втора част.“

Ако сте достигнали до финала на мотивационна книга или семинар и не сте разбрали абсолютно нищо, освен това, че сами сте си виновни за всичко, емоциите ви са невалидни и е крайно време най-после да станете богати и успешни, не се безпокойте – точно това е идеята и целта е постигната. Сега е време да извървите следващата стъпка по пътя към личностното си развитие, иначе казано да се включите във второ ниво за напреднали от семинара „как да превъртя колелото на късмета с богатството“ или следващата част от някое четиво на тема „още 17 начина другите да ми дишат прахта“. Личностното развитие никога не свършва, а с него, за съжаление, и стремежите на гурутата да се развиват финансово по пирамидален образец, че даже и да превърнат все някога и вас самия в един гуру от по-низша степен, поне да знаете за какво сте си харчили парите.

Любопитно ми е какво ще се случи, когато рано или късно хората, които раздават житейски предписания на килограм, надминат числено броя на реципиентите на такива, и изпаднем в ситуация „много вожд – малко индианец“. Представям си го като „Боен клуб“ и поколението, което бавно разбира, че всъщност не всички ще станат идеалния образ от екрана. А дотогава ще си гледам собствената самопомощ – йогата, кучето и мисълта, че каквото и да има, най-добрият ми приятел ще го изслуша, без да ми обясни колко съм тъпа за проблемите и чувствата си, а после ще се изсмее и ще каже „споко, бе, Лорче, накрая всички ще умрем!“. Но за теб, брат, не знам, ти си знаеш!

Вижте още: 

„Успешно дете“? Ужас!

 
 


Повече информация Виж всички