Когато "комплексар" не е просто шумна обида, а реален факт
"Комплекси!" често обичаме да казваме за онези шофьори, които ни изхвърлят от лявата лента на "Тракия", защото се чувстват длъжни да преминат покрай нас с 200 км/ч, докато ние спазваме ограничението.
"Има комплекси" обясняваме за хора като "дебелото момче", санкционирано по закона Магнитски, което изпълва екрана всяка вечер с компетентни мнения по въпроси от национално естество. Нормално е да мислим така - прекомерната алчност и ламтеж за власт определено са признак за нездраво самочувствие.
"Поредният комплексар!", възкликваме, когато видим агресивно поведение на човек от квартала, на невръстен локал (пардон, "неонацист" според определението на изключтително четения текст на Лора Младенова) на велосипедист, който се чувства притиснат от майка с количка на пешеходна алея, на мъж, трясващ вратата под носа на жена, на съседка, която вдига кръвното на целия блок с претенциите си...
Обичаме да използваме думата "коплексар" в ежедневието си, но дали нарочените от нас хора наистина имат "комплекс за малоценност" или просто са невъзпитани, груби, глупави, прости и с лоши модели за изграждане на личността?
"Комплексари" ли са гадовете, които ни вгорчават живота ден след ден? А може би ние сме комплексарите, защото го позволяваме?
Ако искаме да сме по-точни с използваните от нас думи, е добре да разучим в какво се състои "комплексът за малоценност" според експертите.
Всъщност за да говорим за "комплекс", трябва да става дума за нещо повече от обичайната несигурност, която изпитваме след поредния отказ на работа или за спада в самочувствието, когато забележим, че всички са обвързани, докато на нас "никой не ни вързва".
Комплексът за малоценност е хронична и постоянна нагласа, че сме по-малко значими от другите.
Усещането, че "нямаме значение" се формира обикновено от ранни преживявания, например израстване под постоянна критика или усвояване на нереалистични, перфекционистки стандарти за това как трябва да изглежда успехът, красотата, стойността.
Комплексът за малоценност се състои в това да виждате себе си през призмата на неадекватността, ненужното, несъщественото.
Смятате например, че хората са прави да не ви канят на събирания и партита (примерно защото не сте толкова интересни като околните), че не е нужно да ви вдигат заплатата (така или иначе не вършите кой знае какво), че е нормално една красива жена / или страхотен мъж да не ви забелязват - в крайна сметка кои сте вие?
Ако се питате дали свръхкритичният ви начин на мислене (или мрачният ви самоироничен хумор) не е станал токсичен - ето някои от най-често срещаните начини за разпознаване на комплекс за малоценност.
1. Не можете да приемате комплименти, защото наистина не им вярвате.
Не е възможно да повярвате, камо ли да се зарадвате, дори на най-искрената похвала. Според сайта Self, който цитира Шармейн Брайънт, собственик на Release & Heal Psychotherapy LLC от Ню Джърси, хората с такава нагласа често отхвърлят комплиментите с мисли като: "Всъщност не заслужавах това повишение - просто имах късмет".
Те също така могат инстинктивно да не вярват на любезности и абсолютно да ги отхвърлят: "Уф, не е нужно да лъжеш, изглеждам ужасно!".
Ако това е перманентно поведение, ако усещането че сте натрапник е хронично, ако имате усещането, че сте измамил системата и НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ нито успеха си, нито комплиментите, нито каквито и да е признания, може би наистина имате комплекс за малоценност.
Не сте достатъчни и нищо, което правите, не е достатъчно. Точка.
Прочетете повече за "синдрома на самозванеца" тук:
2. Самонаказвате се с абсолюти като "винаги" или "никога".
Типично за комплекса за малоценност е, че звучи крайно, черно-бяло, абсолютно.
За разлика от самокритиката, комплексът за малоценност сякаш е перманентен и не подлежи на промяна. Казвате си например: "Нищо не правя като хората", "Не заслужавам", "Не мога да се справям с тези неща", "Никога не успявам", "Всички знаят, че не мога", "Винаги съм последен", "Не ги мога тези неща, всички го знаят" и подобни.
Или трябва да си безупречен, или си провал в мисленето на човека с комплекс за малоценност. Няма средно положение или сива зона. Това мислене "всичко или нищо" не само е неточно, но и не оставя място за нюанси, съчувствие към себе си или израстване.
И наистина, как някой може да се чувства самоуверен, когато мозъкът му го захранва с такива безпощадни мисли след дори малки пропуски?
3. Интерпретирате дори леката критика като доказателство, че се проваляте.
Никой не се радва да получава критика, пък било тя и конструктивна или "мека".
Но за хората с комплекс за малоценност, критиката е равносилна на лична нападка и дори в съвсем лек вид е достатъчна, за да предизвика вътрешни изблици на срам и вина.
Слаба критика от страна на шефа може да се разчете като знак, че не се справяте изобщо с работата си, че не сте на място и, разбира се, да се генерализира като "за нищо не ставам".
Намеци, че сте сгрешили нещо от страна на партньора може да предизвикат усещането, че не заслужавате изобщо да сте във връзка.
Хората с комплекси за малоценност могат да размишляват върху неспособностите си дни наред и да предъвкват и най-слабата критика, защото тя подсилва всичките онези негативни представи, които таят в себе си.
4. Наблюдавате внимателно успехите на околните и автоматично се чудите какво не е наред с вас самите.
Зяпате социални медии и силно ви интересува кой как се справя с живота, само за да можете да си кажете, че вие не ставате. Просто не сте способни.
Това не са мимолетни моменти на завист, а по-скоро обектив, през който оценявате собствената си стойност... а тя е малка, почти незначителна, според вътрешния ви критик.
Хората с комплекси за малоценност са убедени, че колкото и да се опитват, никога няма да станат толкова добри в дадена дейност, колкото другите. Умът им препуска в самообвинения от сорта на "Не съм достатъчно талантлив, иначе и аз щях да правя това...", "Аз не мога да си позволя това и онова"... Просто сте убедени, че не можете да се мерите с останалите.
Всъщност с никого - защото сте по-долу.
5. Жажда за одобрение.
Разбира се едно толкова силно вътрешно самопотискане се излива в огромна неистова нужда да бъдете одобрени отвън.
Способни сте да изпитвате напрежение, че се налага да "заслужите" стойността си и външните похвали и одобрението на околните се превръщат в спасителен пояс.
Ето защо при комплексите за малоценност се наблюдава силно изразено поведение "да се опитам да се харесам на хората", до степен, която може да е вредна и дори опасна за самия човек.
Примери: прекалено извинение за нещата, които ви правят такъв и онакъв ("Съжалявам, сигурно е толкова странно, че ми харесват филми на ужасите"), или съгласяването с тълпата, само защото се страхувате, че собственото ви мнение не е интересно.
А може да се прояви и с вредно поведение, свързано дори с угодничество към хората.
Може да се изрази и под формата на търпимост към ужасно отношение от страна на половинката. Или от страна на роднините.
Комплексът за малоценност убеждава човека, че той заслужава лошо отношение.
Друг вариант е насилване по отношение на някоя работна задача до степен на прегаряне, така че околните най-после да ви оценят.
Можем ли да се отървем от комплекса за малоценност?
Проблемът с развиването на комплекс за малоценност е, че той звучи като начин на мислене и е свързан с автоматични негативни нагласи, които се променят много трудно.
Налага се работа с терапевт и това е един от най-добрите начини да се стигне до корена на усещането за непълноценност. Тези модели могат да се разчупят единствено с експертни насоки.
Ако осъзнаете, че сте жертви на своя комплекс, може и сами да предприемете малки стъпки да се преборите с негативните си мисли. Опитайте се например да се противопоставите на естествения инстинкт да отхвърляте комплименти ("Не, изглеждам ужасно") и да го замените с простото "Благодаря! И аз харесвам облеклото си днес".
Добро упражнение според експертите е и да се опитате да записвате победите и силните си страни в тетрадка или в телефона си.
По този начин в дните, когато несигурността ви налегне силно, можете да си спомните как, да речем, сте стигнали до последния кръг на интервютата или имате сплотена приятелска група - и да възприемете тези моменти като доказателство, че сте по-ценни, отколкото ви шептят вътрешните съмнения.
Запомнете, че лечението на комплекса за малоценност не е свързано със стремеж към съвършенство.
Това по-скоро е постепенен процес, при който да започнете да се чувствате комфортно, че сте едновременно несъвършени и достойни. Трябва да приемете, че тези две истини могат да съществуват едновременно, дори ако вътрешният ви насилник ви шепне, че това не е така.
