До скоро познавах 25 ноември единствено като патронен празник на университета ми – СУ „Св. Климент Охридски“. Че на същата дата се отбелязва и Международният ден за елиминиране на насилието срещу жените, разбрах случайно едва преди няколко години. Може би едва тогава изобщо започнахме да си говорим публично на такива теми.
На пръв поглед, отбелязването на двата дни няма нищо общо, но всъщност, погледнато малко по-дълбоко, съвпадението им е донякъде символично. Ненасилието, струва ми се, е преди всичко въпрос на образование и култура. В идеалното му състояние, към което си струва да се стремим, ненасилието не се налага отстрани, не е принудително. То се случва естествено – насилието просто не ни идва наум.
В едно любимо интервю Морган Фрийман беше казал, че расизмът ще е изкоренен едва тогава, когато спре да се налага да бъде тема на разговор и никога вече не се отнасяме към себе си като към бели, жълти, черни, или каквито и да било. Когато спрем да се срамуваме, гордеем, обвиняваме или идентифицираме с това. Мисля, че същото се отнася и за омразата към жените – мизогинията.
По повод Осми март, преди няколко години близък приятел ми беше пожелал единствено да спре да има нужда от подобен ден. Аз очаквах да ми подари лале, та малко се ядосах, но той беше прав. Темата е изчерпана, когато вече не е нужен диалогът. Но за да приключи диалогът, той трябва да се проведе ефективно. А е започнал твърде скоро.
Дори въпросният днешен 25 ноември се отбелязва официално като ден, посветен на ненасилието, едва от 1999 г., по идея на ООН, макар че активисти от различни организации провеждат инициативи, насочени срещу агресията над жени още от 1981-а. Формалният повод за отбелязването му е нареденото от генерал Трухильо убийство на сестрите Мирабел, политически активисти срещу неговата диктатура в Доминиканската република.
Ежедневните поводи за съществуването на подобен ден са безчет и невинаги са свързани с видима проява на насилие, такава, каквато би влязла в криминалната статистика, стига да има кой да я докладва и да има кой да повярва и да обърне внимание. Повечето пъти са именно въпрос на културни привички и стереотипи, които сами си налагаме и именно те помагат за съществуването на агресия, базирана на полов признак.
Посягането на жена изпраща послание, тя трябва да си знае урока за това, че е несъвършена по природа, че не е изпълнила задълженията си, или пък напротив, че съвършенството е женски шаблон, а тя не е отговорила на него. Посягаме на онзи, който е различен от нас и не получава уважението, което изпитваме към самите себе си и своя вид.
Примери можем да открием навсякъде, дори в най-малките реплики и навици, всъщност най-вече в тях.
„Мъжът ми много помага вкъщи, понякога мие чиниите, друг път преобува бебето, много съм благодарна“, казва не една моя приятелка, и това е неистина. „Винаги сме помагали на майка ми с чистенето“, споделят други приятели. Да почистиш след себе си и да участваш в грижата за собственото си дете или домакинство не следва да е задължение за едни и привилегия за други, не е никакъв повод за гордост и благодарност спрямо когото и да било, а напротив, въпрос на елементарна битова култура, отговорност към самия себе си и колаборация между хората в едно семейство.
„Преподаването е хубава работа като за жена“, твърдяха колеги от правния факултет, презюмирайки, че мъжът е този, за когото би било присъщо да води или гледа наказателни дела, докато на жената е нужна спокойна и сигурна работа, без директни сблъсъци с действителността, както и че жената няма как да не харесва работата с подрастващи. Във всеки частен случай е чудесно това наистина да бъде така, чудесно е и ако не е, стига всеки да избира работата си според своите предпочитания, интереси и умения.
„Майка ми е светица“ – директно или индиректно съм чувала това разпространено схващане от приятели, познати и партньори. Поставяйки женската фигура на пиедестал в рамките на семейството, в което са израснали, споделящите това убеждение поставят нестабилна основа за развитието на собствената си личност и бъдещото си семейство. Едно, защото няма как ти, обикновеният човек, да отговориш на очакванията на един канонизиран светец у дома, и второ защото същата представа би се проектирала върху собствения партньор и майка на децата ти.
Не, майка ти не е светица – давала ти е лоши съвети, допускала е грешки с възпитанието ти, правила е неща, за които съжалява, била е влюбена и преди да срещне баща ти, и понякога със сигурност е предпочитала просто да седне да почете книга, отколкото да огрява семейното огнище с божествена светлина. Майка ти е човек с радости, съжаления и грешки, такава ще бъде и жена ти, и това е по-добре за всички. Светецът подчинява и бива обожаван, а с човека просто се живее и се обича.
„Лолитката“, „лошото момиче“, „жената вамп“, „секс символът“, пишат медиите, адресирайки известни момичета от изкуството, спорта и шоу бизнеса. Не че с подобни клишета не назовават и популярните мъже. И не че всички не знаем, че наситените със сексуално напрежение екранни образи са хора като хора и понякога никак не им е до това да бъдат съвършени и секси.
Какво се случва ако жената у дома забрави, че чиниите и преобуването на детето са си нейно задължение, и е въпрос на благоволение от останалите членове на семейството да „помагат“? Ако поиска твърде много помощ и равенство? Ако тя е наказателният съдия, а човекът до нея – асистент в университета? Ако светицата слезе от иконата и отиде на бар? Ако изобщо не е нито светица, нито майка? Или ако на лолитката, с която току-що си се запознал, всъщност не й е нито до секс, нито до тебе? Дисбаланс, дискомфорт, подсъзнателно усещане, че нещо не е ниво и трябва да се намесиш, за да го поправиш.
Затова ми харесва идеята за обществения диалог над половите роли. С неговото провеждане няма да свърши насилието, но ще има един аргумент по-малко. Този диалог трябва да се случи. За да приключи.
Харесва ми идеята за свят, в който полът на човек не присъства като тема на разговор, а само личността и уменията му. Харесва ми идеята за свят, в който думата „трябва“ я няма в изреченията нито за мъжете, нито за жените. Когато бях в Сараево, момичета с бурка вървяха и се смееха с полуголите си приятелки с деколте и дънкови панталонки. Харесва ми идеята за този свят.
Не искам 50% женско участие във филмовите продукции, не искам повече жени на мениджърски позиции, не искам повече жени, които кърмят на публично място. Искам единствено свят, където всеки има възможността да постигне, да бъде, да стане, да прави, това, което иска и заслужава. Където това дали си жена, или не, няма никакво значение.
Да си домакиня е окей, не е предателство към феминизма. Да си мениджър, и учен, и пилот, е окей. Да съчетаваш двете неща, или да не ти се занимава с нито едно. Чудесно е да си родител на три деца, чудесно е и да предпочетеш да не създаваш семейство. Окей е да се пазиш за брака, точно колкото е окей да прекарваш екскурзиите си в мимолетни флиртове с някой местен човек. Окей е да си със съдрани дънки и кецове, окей е маникюрът ти да ти бъде топ приоритет. Окей е да правиш първата крачка, окей е да пиеш с момчетата, окей е да платиш или да ти платят вечерята, окей е да си тръгнеш. Окей е да направиш всеки от тези избори, и ако си момче, и ако си момиче.
Окей е дори онзи глупав виц да продължи да го има: „Тате, един човек те търси“, казва детето, когато мъж се обади по домашния телефон. Звънне ли жена, казва: „Тате, една жена те търси“. Стига ненужният сексизъм и насилието да са оставени в миналото. Там, където оставихме и домашните телефони.
Още от Лора Младенова:
Сбогом и благодаря за Фейсбука
„На кого си кръстена, момиченце?“
Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?
С какво „Приятели“ може да е актуален през 2020 година
Като си имаш свои деца, ги гледай както си искаш. Или пък не?
Като малка мечтаех да стана момче. Сега вече знам защо
Традиционна сватба? Не, благодаря!
