„Кога ще спрем да си говорим за #MeToo?“

| от Лора Младенова |

Само през последната седмица ми се наложи да си задам този въпрос най-малко два пъти. Едва ден след като списание Time обяви основателя на SpaceX и Tesla Илън Мъск за „Човек на годината“ за 2021-ва в своята ежегодна класация, шест служителки заведоха отделни дела за сексуален тормоз срещу компанията Tesla. Няколко дни по-късно актьорът Крис Нот бе обвинен в сексуално насилие от две, а в последствие вече три, независими една от друга жени.

От 2017 г. насам, когато започна #MeToo вълната, не мога да спра да си задавам един въпрос – нима е възможно едва ли не всеки втори мъж да е сексуален насилник или поне експлоататор? Звучи кошмарно като идея. Но ако приемем, че това не е вярно, трябва да приемем и друго – че едва ли не всяка втора жена лъже за негативните си преживявания. Това би било не по-малко кошмарно.

Проблем със сексуалното насилие има. Очевидно е. Дори и от факта, че непрекъснато го обсъждаме и осъждаме, а май стигаме все до задънена улица.

Да, сексуалното насилие не е най-забавната предколедна тема. Но за да я затворим все някога и да я оставим завинаги зад гърба си, трябва да сме я изговорили поне веднъж без обвинения, предразсъдъци и сочене с пръсти. За целта, нека оставим настрана термините „насилник“ и „жертва“ – твърде много стигма се съдържа в тях, която пречи на диалога, а и хората, каквито и да сме, сме много по-цветни и многообразни от тези едностранни понятия.

Дефиницията за това кое сексуално поведение е приемливо и допустимо и кое не е, все още, струва ми се, е в процес на изграждане.

Дори на локално равнище, ако погледнем националното ни законодателство в частта му, свързана с престъпления против половата неприкосновеност на човека, ще забележим силно объркващи, не особено справедливи и малко лицемерни и остарели морално текстове.

Знаете ли, например, че според Наказателния ни кодекс изнасилването е престъпление, чийто извършител може да бъде единствено и само мъж, а пострадалият –  единствено жена?

Изнасилването може да бъде единствено стандартният полов контакт между мъж и жена. Всички останали нежелани сексуални практики, които някой би могъл да причини на някого, попадат в състава на престъплението блудство, което в общия случай е по-леко наказауемо. Вероятно през 1968 г., когато това законодателство е прието, както и при неколкократните му последващи изменения през годините, законодателят е имал нещо конкретно предвид, макар и да е много трудно човек да си представи какво точно.

Там е работата, че през изминалите оттогава насам десетилетия и по света, и у нас, общественият ред и представите за етично и приемливо са претърпели редица промени – първо в посока тоталното им разкрепостяване, а оттам нататък – в посока все пак да мислим и за личността, интегритета и желанията на другите.

Само до преди едно-две десетилетия беше напълно нормализирано в публичното пространство да циркулира реклама като „Какво му трябва на човек – нова кола, мила жена и една добра бира“, помните ли я? Беше нормализирано да получиш комплимент, свързан с конкретна част от тялото ти, или пък директно формулиран като „направо ми иде да те изнасиля“. Беше нормализирано и 13-годишните в пет следобед да подскачат в детска дискотека под звуците на песен с текст от порядъка например на „Лошите – Не искам да съм с теб“, произволна извадка:

„Кажи ми ти, добре ли е сега, кажи.
Ти си много откачена, за к*ра ме хвани.
Уоу лош съм аз, а кучката си ти, заварти се, и отзад го поеми.
Продължавай сега, ще откача, гледам твоите гърди, гледам твоите крака.
Въртиш си задника, караш ме да полудявам, подавам ти кинтите, и те получавам.
Не се опитвай да крадеш, от нас недей кради чуваш ли, напусни.
Знам че ти харесва стилът на лошите, торбите, трябва ли да ти повтарям, бе.
Всички к*чки, разклатете циците, две лица е с микрофона д*хайте балъците.“

Подбрах нещо родно, заради „красотата“ на изказа ни, не по-малко нормализирано е сходно като контекст съдържание в MTV културата от същото време, и напук на всичкие му стикери за експлицитно съдържание и пегели, проблемът му не са и никога не са били самите думи, а посланието, което стои зад тях.

Днес поне бихме се замислили дали лириката ни – любовната, музикалната или рекламната – е окей, ако не друго. И дори това означава, че вървим в по-градивна посока.

Не защото сексът няма място в попкултурата, напротив. Сексът е прелестно занимание, към което, като към всички други радости в кратките ни животи, следва да се отнасяме с удоволствие и мярка и без излишен лицемерен и фарисейски срам. Не заради това, а заради силно обективизиращия контекст, в който сексът се използваше, а и досега се използва, макар и с повече разум и мярка.

В някогашната попкултура да си „готин“, „вървежен“, „тарикат“, „алфа“ и още много синоними, които презирам, означаваше да си привилегировано момче с аксесоари като колата, бирата и върпосната мила жена, която е мила, защото ще се усмихне на онзи твой комплимент с изнасилването, после ще изпълни повелите ти от цитираната или някоя друга подобна песен. А през това време балъците… Ами те ще д*хат, тъй като освен твоя лична тарикатска привилегия, сексът е и нещо като унизително наказание за тези, които не са чак толкова готини.

Милениалите сме пораснали точно в тази попкултура. Женската част от нас сме възпитани и че трябва да си имаме едно наум с дължината на роклята си; силата на смеха си; хубостта, която трябва да си е там, ама пък да не се и натрапва; броя на напитките си; часа си на прибиране; разговорите с непознати; приятелстата с мъже; гостуванията по домовете; темимте, които обсъждаме пред хора; оставането насаме с шефа си и още куп неприемливи от наша страна поведения, заради които би могло да ни излезе име, или пък да си го изпросим.

Някои сме го вярвали искрено, други още тогава сме го подлагали под съмнение, но светът, в който пораснахме беше такъв.

Някои още го вярват. Настоящето ни носи следите и на попкултурата, и на архаичното патриархално възпитание, което всъщност морализаторства нормализирайки точно най-неморалните неща, и на наказателния ни закон дори, според който тия работи не са като ония работи.

Сега светът е друг и е друг за добро, тенденциите към разчупване на описаните традиционни роли, разбира се, достигат и до нас, както обикновено – с леко закъснение. Сега се стремим да създаваме безопасна зона за всички до една абсолютизирана степен, в която отричаме горе-долу всяко действие с какъвто и да било сексуален характер, дори очевидни шеги или глупави комплименти например, които ги приравняваме с насилие.

Този период на равносметка и критична оценка е неприятен, но и необходим.

Защото почти няма да намерите момиче, което да не може да сподели горчив опит с мъжко сексуално поведение, това ви гарантирам. Наричани сме, заговаряни сме и сме докосвани по нежелани и обидни начини. Налагало ни се е да обясняваме това на някои от партьорите си, от познатите си, от колегите си, от непознатите, които ни доближават, и понякога те са ни разбрали от първия път, друг път им е трябвало време, а трети път изобщо не са, налагало се е да ги гоним с охрана и невинаги сме успели навреме.

Някои от нас ще го разкажат публично и ще очакват похвала, или пък само разбиране, да не ги осъждаш, да знаят, че си до тях. Други ще споделят с някой много близък човек след две чаши вино и ще се надяват историята да не напуска този разговор. Трети ще си замълчат, завинаги, а много ще им се иска да са казали все някога на някого. Но и почти няма да намерите мъж, който никога да не се е държал неприемливо, макар и без ясното съзнание за това.

Точно по тази причина, пак повтарям, този период на равносметка и критична оценка е необходим, но не за да се сочим с пръст и да се заливаме с канселиране и обвинения. Днес оценяваме поведения на по двайсет години от перспективата на едно много различно и еволюирало настояще. По отношение на доказаните престъпления две мнения няма и не може да има.

Като изключим обаче деянията, които по безспорен съставляват престъпление във всяка една епоха, повечето отколешни действия на тормоз от страна на „лошите бели мъже“ са продукт на времето си. Много от тях са се случили в период, в който нито извършителят, нито потърпевшият от тях са виждали съответното поведение като недопустимо.

Затова тук, на чисто социално ниво, по аналогия може да се приложи съществуващото правно положение, че едно действие съставлява престъпление, единствено ако то е било криминализирано към момента на извършването му. Същото, струва ми се, се отнася и за социалната оценка върху деянията.

Ако унищожим социално хората, които по някакъв начин са ни наранили, реално няма да получим нищо друго освен унищожени хора и усещане за моментно възмездие.

Има смисъл да оставаме с единия крак в миналото, а с другия – в бъдещето, дотолкова, доколкото случилото се и преживяното дотук е база за определянето на човечните граници в поведението ни, на отричането на нездравословните минали модели, на това кое в крайна сметка толерираме и нормализираме, и на превенцията занапред.

Миналото си не можем да променим, нито е здравословно да живеем в него. Миналото е стъпало, от което можем да продължим към онова бъдеще, в което дъщерите ни не казват #MeToo, защото синовете ни не си пожелават нова кола, мила жена и една добра бира. И толкова.

Вижте още:

„Чак пък всяка трета да е пострадала от насилие…“

 
 


Повече информация Виж всички