Връщаме ли се най-после към „нормалността“?

| от Марина Стоименова |

Вчера вечерта бях на танцов спектакъл. Помните ли какво беше това? Представление на живо, с истинска сцена и на нея живи хора, които танцуват срещу други живи хора. Може да ги пипнеш, ако ти стиска, и не можеш да ги паузираш. Няма как „да върнеш“, ако изпуснеш нещо от действието в представлението. Не се приема снимане с телефон и е невъзможно „да споделиш“ видяното, както и „да поканиш приятели“, защото има хартиен билет, който се плаща с истински пари на касата.

Да гледам представление на живо ми се случва за първи път от 13 месеца.

Буквално „изядох“ спектакъла с очи и зад задължителната маска си стоях със зяпнала уста. Залата беше пълна и с други жадни за забавления хора като мен – и те с маски.

След представлението, вече на открито, когато свалихме маските, видях отдавна несрещани познати, с които си говорихме за маловажни нещица, както се правеше някога. И когато много бързо и по навик си извадих телефона по средата на разговора, за да… нещо там, да проверя, установих, че социалните ми умения са сериозно закърнели. Много съм зле.

Гледам устройството си общо 24 часа всяка седмица – така твърди седмичният ми „анализ“ за смартфона. За лаптопа не говорим, ама хайде, нали на него работя. А в същото време 10 минути истинска комуникация на живо с познати ме уморява. Нещо не е както трябва…

Малко по-късно една позната ме повлече към тайно заведение, което работело въпреки рестрикциите, „за да пием по едно и да се видим“. Отидох и седяхме до 1 часа. Имаше музика, танци, спорове, запознанства… Няма да ви кажа кое е заведението, за да не го затворят, но и такова нещо не ми се е случвало от близо 13 месеца насам – от миналия март, когато пандемията ни принуди да се затворим по домовете си и да се закачим за интернет венезоно.

Изобщо вчера беше вечер от онези, които някога за мен бяха норма. И за малко си помислих, че животът се връща към онова, за което мечтаехме цяла година, и което наричаме с витиеватата дума „нормалност“.

Междувременно пандемичният живот ни снабди с цял набор модерни отклонения.

Няма да си кривя душата – постоянното сърфиране онлайн е само едно от всичките, макар и вероятно най-притеснителното.

Ние не можем да живеем вече без чичко Google да ни каже какво да сготвим, откъде да минем, колко пъти да клекнем, за да свалим еди колко си калории, и изобщо да отговори на всичките ни въпроси. Докато накрая напишеш в Google “Защо не съм щастлива?” и той ти извади истории на още много такива като теб – добре информирани и адски самотни нещастници.

Извращението, наречено „социални медии“ също премина всякакви граници през изминалите месеци.

И се стигна до парадокса, че никой никъде не ходи и не му се случва нищо интересно, но за сметка на това шумно ни занимава със старите си снимки от екзотични дестинации и новите си снимки от Витоша, мнението си за политиката, мнението си за мнението си за политиката и отново снимки – този път на ядене.

Пандемията ни побърка и по отношение на личните взаимоотношения.

Вече не се виждам с хора, които не са ми приятни. Практически не се виждам с никой по задължение. И имам нулева толерантност към онези, които не са на моето мнение. Мога да издържа такъв човек цели 8 минути, след което се извинявам и си тръгвам. Ще кажете: та това изобщо не е толкова лошо. Но я си представете как се случва всичко това в „нормалния живот“, където не можем да живеем като богати ексцентрици и да подминаваме като малка гара всеки, който не ни харесва. Имаш работна среда, имаш съседи, имаш роднини, влизаш в магазини, използваш услугите на администрацията. Само по време на пандемия можеш да си тръгваш, когато хората не ти харесват или не ти изнася. Но иначе обществото не работи на този принцип.

Тревожни отклонения забелязвам и по отношение на битовите навици.

Хората буквално се барикадираха в домовете си. Това доведе до преяждане, препиване, преспиване и прекалено интензивно общуване между половете. Бихме си помислили, че когато двама души от различен пол живеят заедно, това би довело до по-доброто разбирателство помежду им. Но всички виждаме резултата – всъщност се получи ескалация на домашното насилие, разводи, раздели… Тъга.

Но вече му се вижда краят, хора!

След седмица ще сложа втората си доза ваксина и се надявам след месец, когато вече имам обещания имунитет, да мога да извършвам всички социални дейности, които можех преди пандемията, без притеснения. И се моля само да не се задава нов „щам“ на вируса, защото искам да ви видя скоро всички по улиците, без маски.

Искам да се бутаме по „Витошка“, да си дишаме във вратовете, да се прегръщаме като се видим, да се ръкостискаме, да скъсяваме дистанцията без да внимаваме, да не се оглеждаме, да не се мразим, да не си говорим за погребения и смърт и просто да си лафим, без да трябва да си пишем в чата.

Защото, казано честно, вече ми се повдига от съобщения.

Вместо информационна замаяност, искам да чувствам замаяност от пътувания, хора и клубове.

И разбира се – онази замаяност, която ти остава след театрално или танцово представление, гледано на живо в зала, с хора.

Вижте още:

Носете си новите дрехи, момичета

 
 


Повече информация Виж всички