2021 и „новото нормално“

| от Лора Младенова |

Доколко смисъл и достоверност има в един израз, обикновено проличава по антонима му. Например, наричат Букурещ „Малкия Париж“, а Русе – „Малката Виена“, но никой не нарича Париж и Виена „Големия Букурещ и голямото Русе“.

Едно от най-често срещаните нарицателни за радикалните промени в начина ни на живот през (слава богу!) изминалата 2020 година е „новото нормално“. Да припознаем израза като верен и да продължим да го използваме в новините си и в заглавията на снимките си, в шегите и хаштаговете, в личните си разговори, би означавало да приемем, че досегашният ни живот е остарял. И е бил ненормален.

По всичко личи, че налице е един фактор, една тенденция от последните 12 месеца, която ще остави трайна и може би необратима следа върху ежедневието, манталитета и навиците ни занапред. Освен, разбира се, пандемията. За нея всички вече казахме повече от достатъчно, предостатъчно, прекалено. Развитието на този фактор всъщност е много повлияно от нея.

Става дума за раждането на хомо дигиталикус, „новият нормален“.

Той изглежда точно като хомо сапиенс в някоя от предходните му фази на развитие – човекоподобен, леко прегърбен, леко угрижен, приведен над своето оръдие на труда, а именно мобилното устройство. Новия нормален работи онлайн и пазарува онлайн. Забавлява се онлайн. Запознава се онлайн. Информира се онлайн. Поръчва храна онлайн. Плаща онлайн. Чете онлайн. Пътува онлайн. Гледа филми, и театри, и концерти онлайн. Учи онлайн. Онлайн учат и децата му. Плаща сметките си онлайн. Общува с близките си онлайн. Води своите спорове и битки онлайн и онлайн защитава каузите си. Онлайн обижда и се обижда, с други онлайн хора, които никога не е забелязал на офлайн, дори ако са седели на съседния компютър.

Когато онлайн задълженията му за деня приключат, той въздъхва, затваря със замах лаптопа си и започва активно да почива. Онлайн.

На показ и всеослушание се сгодява, бракосъчетава, посреща децата си и личните си провали, успехи и празници, изпраща покойните си близки. Онлайн.

Там прави и изборите си – в онлайн среда, под влияние на таргетирано според онлайн поведението му онлайн съдържание с онлайн аргументи. И потребителските си избори, и политическите такива, и личните дори.

2020 г. с нейният нескончаем онлайн поток от страх, омраза и забавление е като епизод от сериала Black Mirror в хрониката на изминалите години на човечеството. И ако борбата срещу пандемията дава истински легитимна причина за временния характер на подобна дигитална трансформация, то все пак COVID-19 не може да бъде основание за перманентното превръщане на онлайн живота в така нареченото ново нормално.

През месец март, когато глобална несигурност, невидима опасност и интернационални ограничения постепенно стесниха личните светове на целия ни свят до границите на домовете ни, и бизнесът, и културата, и образованието също започнаха борбата за своето оцеляване.

От една страна гъвкавият и адаптивен подход към дигиталния свят, напревен от милиони бизнеси, работодатели, преподаватели и хора на изкуството, меко казано заслужава уважение.

Без него безчет работни места, редица предприятия, занимания, а вероятно и цели обществени сектори щяха да останат в архивите на историята завинаги.

От друга страна, а именно от гледна точка на цветното в живота и човешкото в човека, мисълта за размиването на границата между преходния и постояненния характер на този свят е, меко казано, плашеща. Понеже пълноценното преживяване и смисълът от училището, изкуството, човешкото общуване и социалните мрежи изискват интеграция между всичките пет човешки сетива. В противен случай могат да бъдат съпоставени с разликата между секса и порнографията. Живият опит понякога е разочароващ, но за сметка на това пълнокръвен и истински. Бледият му дигитален побратим става за краткосрочно залъгване на глада в кризисни ситуации.

От откриването на колелото, до индустриалната революция, човекът обикновено е приемал всички иновации и промени по начин, сходен с този, който излагам в момента. Вероятно звуча, както са звучали някога възгледите на един самотен в борбата си срещу тъкачния стан Нед Лъд.

Принудителното ускоряване в развитието на дигитализацията през 2020 безспорно донесе и ред преимущества, особено в страна като нашата, тъй като в множество сектори е необходим външен тласък, както за администрацията, така и за гражданите, а и за учудващо много бизнеси. Налага се те да бъдат оптимизирани като време, разходи и усилия и това си личи през елементарни рутинни действия като подаване на документ, купуване на билет, получаване на входящ номер, или отпадане на някои излишни от десетилетия заверки, принтирания или кеш транзакции.

Възможността за съществуването на онлайн обучение или хоум офис също би носила само позитиви, поне за моментите, когато човек боледува или се нуждае от спокойна среда. До момента, до който не се превърне в единствената и задължителна опция.

В сферата на пътешествията и изкуството обаче, онлайн комуникацията няма място, освен за улесняване на първоначалното планиране, тъй като обратното би изменило, опростило и свело до базисен минимум не  само начина, по който тази сфера се развива, а самите нейни същност и смисъл.

Онлайн музеите, театрите, кината и концертните зали биха били нещо друго, нещо непознато, нещо, което би носило името на музеите, театрите и кината на концертните зали от „старото ненормално“, но без да е тях.

И за Европейската комисия, и за Европейската централна банка дигитализацията е основен приоритет за следващите години, които ни предстоят.

Както Планът за възстановяване на Европа, така и монетарната политика на централните банки в световен мащаб, и валутните иновации на ключовите играчи на дигиталния пазар, обвързват финансите и икономиката на близкото и средносрочното бъдеще не толкова с възстановяването на отделни отрасли от COVID-19 кризата, колкото с осъществяването на национално ниво на проекти, насочени към дигитализиране и борба с климатичните промени.

По собствените й думи, подходът на Европейската комисия към дигиталната трансформация означава овластяване и включване на всеки гражданин, укрепване на потенциала на всеки бизнес и посрещане на глобалните предизвикателства с нашите основни ценности.

Идеална цел, стига тя да остане насочена към създаването на паралелни възможности, а не към отнемането на досегашните такива. Точно така, както планираните и вече съществуващите дигитални валути към момента не следва да бъдат нещо повече от допълнителна алтернатива на реалните пари.

Обратното означава постепенно изключване на огромна маса от хора от настоящи и предходни генерации от социалния, икономическия и политическия живот. Същите онези хора, които макар и често по-образовани от нас, все още изпадат в паника при непознато приложение на телефона си, и срещат затруднения с филтрирането на истинска от фалшива информация в интернет. Нашите родители. А отвъд изключването на хора би дошло изключването на възможности за утрешния човек в неговото лично, емоционално и професионално развитие.

И от живота, и от антиутопиите знаем, че глобалното добро никога не е добро за всички.

Според Аристотел добродетелта е средина между излишъка и недостига. Неслучайно това твърдение остава приложимо към всеки аспект от човешкия живот 24 века след смъртта на самия философ. То важи и за дигиталния човек. Би било тъжно той да е „новият нормален“.

Ако дигиталното има перфектно място в работните и рутинни процеси, не така стоят нещата при живото общуване.

Хомо дигиталикус е самотна, тъжна, преяла с джънк фууд и забавления, а същевременно обгърната от скука, безразличие, раздразнение, конспирация и дезинформация сянка на човек. А зад екрана остава само изгърбената му физическа обвивка.

За Нова година си пожелавам да не бъдем него.

 
 


Повече информация Виж всички