Как Facebook се превърна в некролог на човешкото

| от Лора Младенова |

Докато лешоядският тренд в социалните медии се свеждаше само до публикуване на най-известната снимка, най-познатата роля, или най-популярната песен на някое починало обществено лице, все още имаше надежда, дори място за известен оптимизъм.

Вярно, ако мястото, което ти е липсвало най-много по време на локдаун, се казва БИАД, а най-често споделяните музикални поздрави по стената ти са хитове на група Любе, е трудно да се повярва, че си бил наясно с Кен Хенсли и музиката му преди датата на неговата смърт, 04 ноември 2020. (Предразсъдък? Не – наблюдение, съжалявам). И все пак, никога не е късно – да откриеш нещо ново, да отвориш малко местенце за изкуство, дори и по повод тренда, който си се чувствал длъжен да провериш в Google, за да се включиш и ти. Може би изобщо този е един от смислите на творческото съществуване – да оставиш послание, което живее след тебе, послание, което осъмва със закъснение в някои сърца и им сочи, че освен към БИАД, има и други пътища.

Мога да разбера скръбта за починал известен човек, до когото никога не си се докосвал. Мога да я разбера напълно. Има такива, за които съм ревала на пода, не само защото ги няма, а защото с тях свършва последната брънка на цветната им верига и няма приемственост. Защото не съм виждала никой съпоставим да идва след тях.

Има такива, чиито цитати и спомени за тях съм споделяла, защото съм виждала нужда те да бъдат споделяни, след нас, много след нас, след нашата делнична преходност. Има и дългогодишни познати, за които, признавам, не съм.

Мога да разбера и подмина и абсурда на съобщенията „Почивай в мир!“ по стените на мои собствени близки хора и ония снимки на кошници с цветя, вадени от базите за безплатни изображения по повод кръщавки, венчавки и погребения – независимо как ми изглеждат на мен. Всеки страда различно. Всеки скърби различно. Макар и видимата скръб на виещия несправедливо да се приема за по-гореща, за по-искрена, за по-истинска от тази на онзи, който мълчаливо се пази от вълчи вой и истерични припадъци. Дискретните, деликатните, подкрепящите и силните – те просто нямат емоции, знае се…

Съществуваше злобна шега, че некролозите, с които обличаме дърветата си, били Facebook на старите хора. Е, струва ми се Facebook, с който обличаме животите си, е стената за некролози на младите хора. Дотук приемливо, поносимо, търпимо, окей. В последните седмици и месеци, обаче, се случва нещо, което минава границата на човешката етика, хуманност и нормалност. Тази граница не е видима, тя е твърде лесна за престъпване, в момента, в който повярваш безрезервно в максимата, че целта оправдава всяко средство, и че мярка срещу цензурата е не да бориш тази отвън, а за да заглушиш своята собствена вътрешна. Поколения от творци и обществени дейци са служили като неназначени стражи на тази невидима граница. Затова е болезнено да гледаш как днес, когато някои от тях вече ги няма, именно някои от наследниците им дават тон за нейното окончателно престъпване.

В последните дни обществото ни увеличи дефицита на своята духовност със загубата на няколко души, отнети преди времето си от Ковид пандемията. Имената им, които са носили и ще носят смисъл, радост и свобода на десетки хиляди от нас, а надявам се и на децата ни, за часове се превърнаха в знаме на обвинителни политически, здравни и обществени дискусии, на висок тон, с яд, със сарказъм, с презрение към другия, презрение, каквото нито един от тях не е демонстрирал през живота си.

Аз няма да посоча тези имена. Не тук. Не сега. Не в контекста на това, че малката аз искам да кажа някакво свое си нещо. Не защото не търся малко разум, човещина и съпричастност в изтощаващата борба с Ковид пандемията. А защото е грозно и не е човешко. Защото не искам да позволявам някои от детските ми идоли да бъдат сведени до поредната татуировка на Ботев и Левски на нечий юнашки фитнес прасец.

Не би било човешко да се търси пряка причинно-следствена връзка между конкретни хора, отишли си от света, и неопределен кръг хора, използвали зелените коридори, пътували на ски, или във ваканция. И все пак се случва.

Не е човешко и да разкажеш в детайли за финансовото състояние на човек, който вече не може да ти даде позволението си да разголваш живота му, за да поискаш пари за културния сектор. Обаче се случи. От името на хора, от които човек е свикнал да очаква политически идеи, културни търсения, печатни страници, илюстрации, отговори, въпроси, започва да идва омраза без конкретен адресат.

Техните имена също не подлежат на афиширане. Ясно е. Всеки може да види постовете им. Всеки може да ги потърси в Google, а след това да ги намери във Facebook. Всеки може да опита да унищожи авторката на подобен пост с думи приживе, както вече се случи вчера, от безчетното и безлично име на хиляди никои, мнозина от които вероятно са научили за нейното съществуване от публикация на инфлуенсър, все така вчера.

Но не е нужно. Не трябва.

Също като пандемията, омразата търпи експоненциално развитие. И трябва да спре. Някъде. При някого. Който има антитела. Който няма да предава нататък.

Иначе ще гледаме човешкото да почива в мир заедно с мъртвите ни.

Още от Лора Младенова:

Сбогом и благодаря за Фейсбука

 

 
 


Повече информация Виж всички