Паркът е празен, но YouTube е препълнен...
Докато децата някога играеха по улиците, днес те "сърфират" между видеа, клипове и безкрайни скролвания.
Същевременно родителите сякаш са изключили не само техния интернет достъп, но и отговорността си.
Екраните замениха и детегледачките, и възпитанието - и никой не пита на каква цена.
Реалността в много домове може да бъде стряскаща.
"Мамо, виж!" - казва детето, сочейки към екрана. А мама не чува, защото тя също е в своя.
За все повече семейства телефонът е по-често в ръцете на детето от ръката на родителя.
А докато гледаме "да не плаче", губим това, което наистина трябва да гледаме - как расте.
Технологиите са част от нашето съвремие, никой не може да отрече техните ползи.
Обаче трябва да поговорим за вредите и недостатъците.
Много деца още от малки са свикнали с малкия екран на телефона или с големия телевизор у дома.
Където там всичко е цветно, интересно, динамично, а книжката за оцветяване е сива и скучна, защото не говори, не пее, а просто чака да бъде изрисувана.
През годините редица експерти и учени говорят за феномена, който през последните години наричаме "екранни деца".
Д-р Светлана Димитрова е доктор по медицинска психология и клинично консултиране, психодиагностика на деца и възрастни.
Д-р Светлана Димитрова в интервю за Trafficnews.bg предупреждава за негативните последствия от екраните върху малките деца. Според нея възрастта към екранната зависимост пада, започва от 4-годишаа възраст.
"Т.нар. "екранни деца" не са тези, които гледат "Телетъбис", а деца, които са на устройства, електронни игри, в мрежи. Мрежите, и специално ТикТок въздействат на мозъка така, че развиват зависимост", споделя д-р Димитрова.
Големият проблем, който стои пред нас като възрастни е, че и ние сме зависими от екраните.
Колко време можем да стоим без да си погледнем телефона чакайки поредното известие от социалните мрежи?
Често общувам с родители на малки деца, които им дават телефон в ръка, а не ги водят в парка "за да не падне или нарани" детето. Без да си дават сметка, че умственото увреждане, което води със себе си устройството е много по-сериозно, отколкото някоя драскотина в парка.
Още в 1 клас много родители купуват възможно най-скъпия телефон на детето си, за да могат да се чуват с него...
През 2014 година аз бях 7 клас, когато получих първия си сензорен телефон. А тогава имаше деца, които все още нямаха телефони.
Като си направим равносметка какво се е променило за близо 10 години, промяната е огромна, но май не е към по-добро.
За съжаление и образованието "помага" за екранната зависимост. В много детски градини и ясли по групите имат телевизор на който им се пускат анимации, за да са тихи и да слушкат...
Няма ги прекараните емоции с родителите, няма я играта в парка или на улицата.
Вече не просто "растем с технологии", а понякога изцяло ни възпитават алгоритмите, дори когато намеренията са добри. Затова не говорим за сатанизиране на прогреса.
Но ако ние възрастните не направим усилието да се откъснем поне малко от екрана, няма как да очакваме децата да го направят.
Никой родител не иска да навреди съзнателно на детето си. Но понякога най-голямата вреда идва тихо - под формата на удобство.
Истинското внимание не се измерва с цената на най-скъпия телефон, а във време, споделени мигове и разговори. Никой екран не може да замени гласа на майката или усмивката на бащата.
Помислете си...
Кога за последно играхте навън с детето си, без да снимате за Instagram? Кога за последно го слушахте наистина, без да поглеждате телефона?
Времето не може да бъде върнато, но доверието и връзката между дете и родител могат да бъдат изградени наново - с присъствие, а не с подаръци. С разходка, а не с таблет.
Най-важното, което можем да дадем на едно дете, не е техника, а внимание.
В ерата, в която всичко е "умно" - от телефона, до часовника - се оказва, че възпитанието става все по-глупаво.
Когато възпитаваме чрез екрани, рискуваме да отгледаме деца, които никога няма да знаят как изглежда светът извън тях.
