Трудно е да си признаеш, че си от отстъпчивите родители. Поне не и докато детето буквално не ти натика истината в очите. Публично.
Ето история от "живия живот", както обичат да казват в сутрешните блокове на телевизиите:
Вчера в магазина. Аз, мъжът ми и четири и половина годишното дете сме принудени да пазаруваме.
На детето хич не му се влиза в магазина, но се налага - няма кой да я гледа, ако и двамата ще пазаруваме.
Предварително сме заявили дружно, че "този път няма да купуваме играчка", защото буквално сме затрупани с пластмасови играчки от списания, с пластмасови чантички, кутийки от бонбони и телефони "Барби" - всичките подредени точно до касата на супермаркета, същински капан за детски погледи.
"Нямаме нужда от още една пластмасова играчка за 9 евро. Ясно ли е?".
Уж беше ясно.
Но в магазина детето реши, че задължително трябва да има поредния брой списание с пластмасов сет джаджи на "Пес Патрул".
Когато отказахме - първо аз, после баща й, тя започна с уж тихото: "Ама вие нищо не ми купувате", което доста бързо ескалира в шумни викове: "Никога нищо не ми купувате!" и "Ама аз нямам никакви нови играчки!".
И се стигна до истеричното крещене и плач: "Нямам играчки!", "Имам нужда от играчки, а вие никога нищо не ми купувате!" и "Нищо си нямаааам!"...
Разбира се, и двамата родители веднага потънахме в срам сред пълния с хора магазин в неделя вечер.
Това е ирационален срам. Това е "натискане на бутона", заложен дълбоко в нас, бутона, наречен: "КАКВО ЩЕ СИ ПОМИСЛЯТ ХОРАТА?".
Дори да си най-голямото перде, няма как да не си помислиш, че когато детето ти реве като бито, хората ще си помислят: "Горкото завалийче... Какви лоши родители - никога нищо не му купуват!".
Или че съжалителните погледи всъщност значат:
"Ето, милото детенце няма последното списание на Пес Патрул и буквално е на път да умре без играчка... КАКВИ БЕЗЧУВСТВЕНИ РОДИТЕЛИ!".
Натискат се и по-сериозни бутони, които водят до още по-дълбоки комплекси.
Например до усещането, че ХОРАТА ЩЕ СИ ПОМИСЛЯТ, че с бащата сме толкова БЕДНИ, че ни се свиди да дадем няколко евро за списание с играчка...
Сещате се за каква детска манипулация става дума.
В същото време детето изглежда толкова ИСКРЕНО нещастно, че не държи дадената пластмасова идиотщина в ръчичките си, че сърцето ти да се свие!
Оглеждах се притеснено наоколо.
Всички бяха вперили погледи в нас. Освен съжалителните и снизходителни погледи, имаше още и изнервени погледи. И погледи тип: "Няма ли да си усмирите детето?" и тип: "Защо не му купихте нещо, та да млъкне!!!".
Има и погледи, в които се чете: "Ама, че лигаво малко келешче"..., но И ТЕ не са насочени към детето, а към родителя.
...
Това са ситуации, в които нямаш избор. Не можеш да направиш много. Всъщност можеш да направиш съвсем малко: най-добре да извлечеш детето навън, за да не те излага повече.
Извлякох я навън, за да може баща й да продължи да пазарува.
Но шоуто продължи: навън тя започна да ме удря ОТНОВО ПРЕД ХОРАТА.
Повече за удрянето сме писали тук. Знаете колко е вбесяващо детето да те удря.
Знаете и как ви иде да му ударите и вие един шамар обратно... (тук сме писали и защо е напълно безсмислено и колко е травматично да го правите).
Но удържах положението, хванах й ръчичките, гушнах я и постепенно се успокоихме. И двете.
За съжаление, срамът, гневът и стресът от неудобството на ситуацията остават.
Остава и усещането, че сте лоши родители:
Остава и въпросът: какво направихме, че се стигна дотук?
Отговорът е точно този, с който започнах.
Такива срамни публични тръшкания обикновено се случват на отстъпчивите родители.
Върнах лентата назад: последните пъти при посещение на магазина, наистина сме купували на детето по нещо: и аз, и баща й.
Разбира се, не абсолютно всеки път, но явно достатъчно често, за да породим очаквания.
Изглежда, че тези очаквания, съчетани с нежеланието й да влезе в магазина и преумората от големия брой хора, са довели до емоционален срив, който се изрази в рев и тръшкане.
Повече за детските емоционалните сривове сме писали тук:
Ако такива тръшкания се случваха често - щях да се притесня сериозно. При дъщеря ни все пак са рядкост, но със сигурност показват, че като родители имаме проблеми с поставянето и отстояването на границите.
Имаме проблем с онова, което детските психолози наричат авторитентен подход (не авторитарен):
За мен определено е по-лесно да кажа, че не може нещо, отколкото да обясня защо не може.
Разбира се, никой не е перфектен.
И все пак тръшкането на публично място е онова, което кара повечето родители да се замислят дали не са доста по-малко от перфектни. Дали нямат проблеми с правилата и с личната си отстъпчивост.
Знам, че да си отстъпчив е грешка. Грешка е и да се опитваш да изпълняваш всяка прищявка на детето. Грешка е и веднъж да изпълняваш, а друг път да не изпълняваш едни и същи детски желания, без да обясниш защо.
На теория, както и повечето родители, знам достатъчно много.
Но когато опре до практиката...
