Не се ядосвай, тате, мама ще изчисти!

| от Дани Игнатов |


На около три годинки синът ни придоби странен навик. И много неприятен и за мен, и за майка му. От повече от година се беше научил да ползва гърне, отдавна бяхме махнали пелените, обаче с течение на времето започна отново и отново, все по-често, да се напишква у дома – на килима, на дивана, по леглата. Предположението ни беше, че се опитва да привлича внимание с това. Точно в онзи момент очаквахме следващото ни дете, бременността на съпругата ми вече личеше, ремонтирахме детската стая в апартамента си, така че да я адаптираме за присъствието на още едно дете в семейството. Бебето ни вече нямаше да е той. Щеше да му се наложи да дели не само жизненото си пространство, но и любовта на своите родители. 

Не му се карахме, подхождахме с разбиране и търпение. Аз мисля, че наистина го разбирах, знаех какво има предвид. Съпругата ми е единствено дете, но аз самият съм по-голям брат и знам какво се случва при появата на новородено бебе в дома с обещанията, че нищо няма да се промени в отношението на мама и татко, между мама и татко… А дори и с елементарни неща като това, че уж никой няма да даде на бебето любимата ти плюшена играчка, а то да повърне върху нея. Затова напишкването не ни ядосваше, по-скоро се тревожехме за него и за обърканите му емоции. Почиствахме търпеливо след него и се опитвахме да го разсеем с нещо по-весело, за да не се почувства уязвен и засрамен.

Докато един ден, след поредното напишкване, този път на креслото в хола, той се обърна към мен и каза…

„Не се ядосвай, тате, мама ей сега ще го изчисти!“

Тогава вече се ядосах. Не на него, по-скоро на себе си. Бях изумен и разочарован. Още от преди самото му раждане се стараех да не бъда класическия образ на патриархалния баща от време оно– „татко иска мач и бира, и да го оставят на мира“, в дома ни работата не се делеше на мъжка и женска, аз не смятах, че „помагам“, когато се грижа за собственото си дете и със сигурност не намирах нищо срамно в това да ме засекат с количка в Морската градина, даже превръщах такива разходки в повод да се видя за по бира с други приятели, някои от които вече също бащи.

Не исках с порастването на децата си да се превърна в далечния образ на някакво дистанцирано страшилище, което се връща от работа със сключени вежди, за да чуе прегрешенията на малките през деня и да ги смъмри, пък после да седна да си гледам телевизия, докато чакам вечерята ми да бъде сервирана. Не исках жената до мен да е в ролята на отговорник по цялата домашна и семейна логистика, децата да са близки с нея, но да ѝ нямат респект, а спрямо мен да е точно обратното. Отказвах да участвам в модела „тати носи, мама меси“. И със сигурност имах за цел да не се превърнем в семейството с ядосания баща и чистещата майка. Явно все пак бяхме сбъркали някъде по пътя обаче.

Вероятно синът ни беше чувал достатъчно много пъти от баби и дядовци,в детската ясла, или от неволния си досег с медии, когато ние с майка му слушаме или гледаме нещо, послания за традиционните роли, от които ние държахме да излезем. Обаче трябваше да направим нещо по въпроса. 

И започнахме да опитваме да го включваме в почистването на собствените му „белѝ“.

Отиваше с майка си до химическото, за да занесат някоя напишкана възглавница. Взимахме заедно кофата със сапунена вода, за да изтъркаме с гъба някое петно от килима. Разбира се, без скандали и с внимание, стараехме се да поддържаме весело настроение, докато работим съвместно по тези малки задачи. 

Дотогава съзнателно се бяхме опитвали да го държим настрана, за да не го унизим или травмираме неволно, но осъзнахме, че сме грешили. Така той оставаше разграничен от собствените си постъпки и не поемаше отговорност за тях – виждаше ги като повод за яд или като задължение за някой друг. А те не бяха нито едното от двете. С времето той също започна да го вижда, и наред с проблема с възприемането на ролите у дома, успяхме постепенно да разрешим и проблема с пишкането тук и там. Забелязахме и че на детето всъщност му е доста приятно да е включено в задачите у дома. Може би го виждаше като нещо сближаващо и като възможност да прекарва още повече време в интеракция с мен или с майка си. Излишно е да казвам, може би, че след това започнахме да го приобщаваме да участва и в подготовката и подредбата на стаята за бебето. Процесът се оказа увлекателен за него и успя да компенсира притесненията и негативните му емоции. 

Оттогава си я караме все така – у нас никой не се ядосва без причина и никой не е длъжен да чисти след другите. 

Вижте още: 

Любимият татко, лошата мама: Всяко дете има любим родител, но защо?


Повече информация Виж всички