Смея да мисля за себе си, че не съм задник, мрънкало и комплексарче. А не съм такава, понеже, докато растях, нашите отрано ми дадоха да разбера, че не всичко в живота ми is going to be OK.
Майка и татко винаги са ми казвали в прав текст какво се случва: шамар за наводнената кухня, целувка за добро утро, 20 целувки без причина, подарък за Първа пролет, смъртта на дядо, “пак ще те оперират”, нямаме пари, подаряваме ти коте, котето умря, сори, ето ти друго коте, не бива да тичаш, майка ти пак заминава за 100 години в Америка и ще трябва да спиш сама… А е ужасно да си на седем и да трябва да спиш сам в тъмното, когато бялата акула на Стивън Спилбърг може всеки момент да доплува и да ти отхапе ръката.
Съгласна съм донякъде, че трябва да спестяваме на обичните си хора някои истини, но замисляме ли се изобщо колко кофти може да бъде ефектът в по-далечна перспектива?
Американците имат един израз: to sugarcoat things. Буквално означава да покриеш нещо със захар. Метфоричното му значение обаче, изобщо не е “сладко”. Означава да правиш кофти неща да звучат или изглеждат привлекателни. А ние това и правим с наследниците си. Баламосваме ги, че са най-красивите, най-умните и най-талантливите в опит да убедим самите себе си, че всъщност няма да свършат като нас – в труден брак на 42, или без такъв изобщо, или без каквито и да е професионални перспективи, или с “половин” чужд език в CV-то.
Крием се от тях, когато плачем, понеже сме се провалили или имаме проблеми, разговаряме под сурдинка за липсата на пари, правим се на здрави, когато болестите ни разяждат, купуваме им неща, макар че се държат като идиоти. И всичко това, защото си мислим, че така им спестяваме лошото в живота. .
“Белите” лъжи, които пробутваме на децата от ранна възраст, по никой начин не улесняват живота им и не ги превръщат в принцове на бели коне и принцеси с по 50 хиляди последователи в Инстаграм. Фалшивата реалност, която изграждаме за тях, не павира пътя им до Кембридж и Силиконовата долина. Напротив – копае дупка, не, по-скоро бездна, на дъното на която по-късно в живота си ще намерят единствено разочарование, неудовлетворение и ярост.
Ето кои са най-разпространените лъжи, с които отглеждаме децата си.
Има Дядо Коледа.
“Нека колкото е възможно по-дълго да задържим детската вяра в Добрия старец!” Това е традиционният коледен призив, с който корпоративното чудовище, маскирано като добрата руса водеща на сутрешния блок, приканва децата да пият кока-кола и да искат още и още неща без да се интересуват откъде техните ще вземат пари да ги купят. Защото на хлапетата всъщност им е ясно кой стои зад коледната манифактура. Само се правят на невинни душици и пишат ли, пишат тъповати, но иначе затрогващи писма с правописни грешки до дядо им в Рованиеми само и само, за да докажат на техните, че вярват в съществуването на дебелака с чувала. Но всъщност отдавна знаят, че такъв няма. А да, както и знаят, че децата се правят със секс.
Всичко между нас е наред и няма да се развеждаме
А трябва! Детето обработва емоциите посредством поредица от импулси, генерирани от нервната му система. То е в състояние да долови и най-леките нюанси и промени в енергията на една среда и на една връзка. Може и да не ви се вярва, но заради тази си способност то може да ви чете като отворена книга. Най-голямата глупост, която двама души могат да причинят на детето си, е да продължават да живеят заедно, въпреки че не се понасят. Душата на детето е като гъба, която попива всички сръдни, неизвикани ругантни и зли мисли. Колко дълго според вас може да го заблуждавате,че всичко в семейството ви е наред? Ето ви примерен отговор: пет минути. За съжаление, хлапето няма как да подкара колата в неизвестна посока и да прекара една нощ в тихо пиянство в някой бар…
Ако си изяждаш зеленчуците, голям ще пораснеш.
Всъщност няма. Колко висок е един човек зависи 80% от гените му. Останалите 20% зависят от околната страна и прехраната. Да лъжете детето, че от броколите ще порасне по-високо от баща си, е долно. Просто може да му кажете, че сега може и да ви мрази, но един ден ще ви благодари, че изглежда по-добре от съучениците си именно заради зеленчуковата си диета.
Страхотно си се справил, миличък! Много си талантлив!
Окуражаването, когато не се основава на реални признаци за даровитост, е оправдано, само ако се прилага от мечкадар на мечка. Милиони деца по света всеки ден влачат от училище в дома си рисунки на тризъби скелети с щръкнали във всички посоки оранжеви коси, които назовават “мама”, и сплескани макети на вулкани и слънчеви системи, скрибуцат на цигулки, пеят фалшиво пред камерите на ухилените си родителите хитове на Ариана Гранде, казват с оригване азбуката и демонстрират как гасят свещите на тортата за рождения си ден с изстрелян сопол. За всички тези проявления на безспорните си таланти биват бурно награждавани с комплименти, от които дори един Моцарт би се изчервил. Истината обаче е, че малък, ама наистина миниатюрно малък е броят на хлапетата, които проявяват изключителни качества в някоя сфера на науката и изкуството. Дори и да се е явило веднъж на прослушване в “Шоуто на Слави”, не означава, че детето ви ще стане новият Майкъл Бубле. Да си наясно с качествата и лимитите си, е преимущество на силната и стойностна личност. А едно дете няма как да стане такава, ако бъде наричано “гений”, само защото леля му цвили от възторг, когато гледа клипчето как гаси свещи със сопол.
Нищо ми няма, добре съм
Децата не бива да бъдат лишавани от възможността да участват в разрешаването на семейните проблеми, независимо от какво естество са те. Семейството е отбор юнаци и ако на един юнак Ламята му изяде капата, другите смело трябва да влязат в бой с нея. Независимо дали са на 5 или 50 години. Може и да е оправдан инстинктът на родителите да спестяват на потомството си болката от болката, но да се подценява способността на един малък човек да проявява съпричастност и емпатия, е непростимо. Да пазите в тайна от детето си, че някой в семейството е много болен или много тъжен и да се правите, че животът си тече по старому, просто не е честно. Картината на живота не е само портретът на красивия, неостаряващ Дориан Грей. Той е също и ужасяващият “Писък” на Густав Мунк. И ако на едно дете му бъде даден достъп до всички картини в галерията, когато порасне, то ще бъде много по-готово да се сбие с Ламята.
