Къде изчезнаха баба и дядо

| от Ема Иванова |


Живея в столичен квартал, пълен с майки, татковци, бебета, колички, малко по-големи деца и ученици, оживен трафик, много магазини и енергичен дух. Имаме си почти всичко нужно за едно семейство, при това разположено наблизо и удобно – точно както в квартала от моето детство. Но нещо някак все по-осезаемо липсва.

Това са баба и дядо.

Почти ги няма по площадките. Рядко вземат децата от яслите и детските градини. Почти не ходят до детската кухня. Не носят тежките раници на първолаците. Не са у дома, приготвили топла манджа, внасящи ред и уют в панелния апартамент.

Преди да скочите и да възразите, че вашите майка и баща се грижат за детето ви, искам да уточня, че се опитвам да съм обективна и наблюденията ми се основават върху немалкото прекарано време по детските площадки в разговори с майки от квартала. И заключението ми е: бабите и дядовците почти ги няма в ежедневието на модерните семейства!

Или поне ги няма в онзи смисъл, в който познавахме техните роли през детството си.

Ако все още са живи и здрави, много от представителите на поколението на нашите родители е твърде заето, за да отглежда внуци, твърде уморено, за да се занимава с пелени, твърде забързано да изживее живота си на макс или твърде отдалечено чисто логистично от своите наследници.

Много от сегашните баби и дядовци се пенсионират твърде късно, за да ги занимават с други ангажименти. Те ходят на работа ден след ден и не се виждат в ролята на бутащи колички. Други са избрали да работят в чужбина. Трети са в провинцията и виждат внуците си единствено, когато им ги докарат. Има и не малка част от по-възрастните родители, които вече не са с нас, тук на тази земя, чисто физически.

Случва се – и то съвсем не рядко – бабите и дядовците, които имат време за внуците си, извън своята работа и своя живот, да са в лоши или сложни отношения с децата си.

Затова е и шокираща гледката на една наша съседка на 93-годишна възраст, която всеки ден бута правнучето си в бебешка количка по улиците и градинките наоколо. Как намира сили само! Явно няма кой друг…

Нека си го кажем честно – дори да присъстват в живота на внуците си, възрастните днес са далече от онази отдаденост, с която ние ще запомним своите баба и дядо, които в годините на „прехода“ се редяха за мляко рано сутрин, за да има за децата. Или които с неистова всеотдайност идваха да сготвят у дома, че „младите много работят“ или ни водеха на кино, на някой неподходящ за деца филм, на който заспивахме. Или на опера

Явно е, че „културата на баба и дядо“ – едно явление, на което ние като градски деца все още имахме щастието да му хванем опашката – все по-осезаемо изчезва.

Може би в края на 20 век все още беше останал спомена за една България на задругата – онези големи родове, живеещи заедно в общи или съседни домове, при които родът е играел съществена роля за отглеждането на поколението. Задруга, модифицирана през социализма като стремеж към задържане на онези черти, характерни за родово-общинния строй и изразявана като живот, понякога и принудителен, на няколко поколения под един покрив.

В сегашната епоха, България се модернизира с много бързи темпове и най-после – векове след Западна Европа, скъсва с родово-общинното и това е необратим, макар и травматичен процес. Но той е започнал много отдавна, още в детството на нашите родители, които днес са баби и дядовци. И дори в техните глави споменът за задругата и родово-общинните привички е в миналото. И може да се намери основно в литературата, в творби като „Железния светилник“ на Димитър Талев.

Тези разсъждения се появиха като отговор на въпроса: „Защо няма кой да ми помогне?“, който все по-често спохожда и мен, и моите приятелки майки. А текстът написах, вдъхновена от поста във фейсбук на една позната майка, която молеше някой да й даде контакт на „свястна детегледачка, защото бабите ги няма“.

Оказа се, че си е намерила прекрасна и много разбрана детегледачка – самата тя баба на три внучета. За които рядко намира време.

Вижте още:

Баба и дядо и безусловната им любов


Повече информация Виж всички