1 юни: ден на детската профилна снимка

| от Ема Иванова |

Когато дойде 1 юни, всяка година е едно и също – социалните мрежи започват да преливат от детски снимки – собствени на съответната персона или на децата на съответната персона. И започва да се чува отвсякъде едно умилително въздишане, едно инфантилно преклонение по аналогови кадри, едно прехласване по отминалото време, сякаш по клише първите години са били „най-хубавото време в живота“… Дали е така, е много спорно и зависи от възрастен до възрастен, така че, хайде да не се заблуждаваме. Замислен като празник ЗА защита на децата, 1 юни започва да се превръща в празник на балоните, захарния памук и глезенето.

Но явно не е важното как отбелязваме празника, важното е, че изобщо го отбелязваме. Важно е, че поне един ден в годината се сещаме за децата – пък макар и само на думи – и на снимки.

Защото, нека си признаем, през останалото време на годината детството изобщо не е сред важните теми, които вълнуват обществото. Стига да не става дума за собствените му деца, практически никакви проблеми на порастването не могат действително да заинтересуват индивида с детската профилна снимка.

Липсата на места в детските градини и ясли; високото ниво на насилие над децаташамаросването им – понякога на думи, а понякога и на практика, зомбирането им с устройства от най-ранна детска възраст; отчуждаването им, заради дистанционното обучение, скапаното образование, отчаяното състояние на педиатрията и липсата на детска болница, нездравословните храни в училищата, непроходимостта на града за детски колички, липсата на достатъчно паркове и зелени зони за разходка в столицата и още от самото раждане – огромния (според СЗО) процент раждания със секцио, заради удобството на лекарите – това са все проблеми, които не могат да развълнуват или обединят родителите в някаква смислена обща позиция.

Когато десетки хиляди деца останаха без достъп до детска градина в столицата за поредна година, онези майки и татковци, които бяха успели да си „набутат“ децата, станаха „по-ниски от тревата“ и си „затрайкаха“, все едно всичко със системата е наред. Проблемът остана да тежи на онези, които не са имали достатъчно „точки“ – или по-скоро пари, които да бутнат на съответното място.

Очевидно тази несправедлива система за „класиране“ на децата в недостатъчно големия брой градини не отчайва достатъчно родителите, че те да сформират поведение, наподобяващо обществено недоволство. И защо да ги смущава? Та нали и повечето от тях не виждат проблем и в безумното застрояване на столицата.

Когато уж имаш бум на строителството, а нямаш улици, да не говорим за детски градини, нормалните хора биха си задали някои въпроси – като например дали корупцията все пак е толкова добро обществено решение, колкото им изглежда на пръв поглед. Вместо да си изгради генерална твърда позиция на нулева толерантност по отношение на несправедливостите, българският родител предпочита да лавира, да се провира, да хитрува и да шмекерува, само и само, за да осигури минимални удобства за оцеляване на детето си.

Когато живеем в град, в който придвижването с дете вече е практически невъзможно без собствен автомобил, също така си струва да се зададе въпроса и как се решава проблема с обществения транспорт, особено в новите квартали, заселени предимно с млади хора.

Не виждаме обединение на гражданското общество – и изобщо не виждаме съществуването на гражданско общество по тези и редица други теми, засягащи иначе уж най-важното, ако ги питате: децата им. Но пък е много по-лесно да участваш в масовото слагане на детски снимки във Фейсбук.

Естествено, аз също съм била дете и съм расла също във време, в което на никой не му пукаше особено за нас. Пред училището ни дебнеха педофили, в няколко елитни гимназии пък много ясно си спомням, че не беше странно учители да имат връзка с ученици (подробностите някой друг път) – и никой не се впечатляваше особено. Въздухът в града беше много по-мръсен, макар и да имаше по-малко автомобили, а ежедневието до училище минаваше в претъпкания градски транспорт, в който опипванията не бяха рядкост. Ако някой мой връстник е бил дете в София през 90-те, знае, че не си измислям нито едно от тези неща.

В сравнение с нас, нашите деца сега са много по-добре нахранени, облечени и материално осигурени. Те живеят и в много по-сигурна среда. Но имат тревожно малко самостоятелност. Те са като едни пиленца, чиито родители, раснали в агресивни и опасни години, обгрижват до степен да не им се позволяват никакви самосиндикални действия до доста късна възраст.

Но обгрижването и грижата са различни неща.

Когато обгрижваш собственото си дете, но не те е грижа за децата като цяло, се получава както сега – скъпи колички по разбити тротоари, липса на място за разходка в единствения парк в близост, скучни детски площадки, вторачване в недъзите на другите родители, бой и конкуренция за записване в детска градина, вдигане на скандали на учителите – изобщо токсична среда за всички.

Така че, 1 юни е чудесен ден, но понякога може да се падне мрачен и дъждовен.

Затова, колкото и да не ни се иска, нека все пак престанем да се държим като малки деца на този ден и да не се опитваме да се излъжем, че „морето е до колене“ и „всичко, което лети, се яде“, когато става дума за детството.

Защото децата не са само лична, а са и обща отговорност. И публикуването на детски снимки в профила няма нищо, ама нищо общо с поемането й.

Вижте още:

Среден 3.09 е оценката на държавата за грижата й за децата

 
 


Повече информация Виж всички