Прочетох „Покривът“ от Георги Марков. Да не бях се научила с времето да избягвам твърде емоционалните оценки, бих я нарекла шедьовър. Анитуопична история с участието на множество мъжки и един женски образ, родена от действителен случай и представяща правдив напречен разрез на обществените отношения в България през 50-те години на миналия век. История, в която срутването на Покрива с некачествени основи е сюжетът на друго срутване – на така наречената народна власт. История за подлеци, герои, фанатици, идеалисти и най-обикновени ежедневни хора. Всеки от тях разказан чрез думите и делата си и през погледа на онези, които му се възхищават, или пък се страхуват от него.
По-различно е описанието на Надежда – единствената неепизодично застъпена героиня. То гласи следното:
„Приятни черти на лицето, красота, чийто последен блясък наближава. Тъмнозелени очи с израз на загадъчна сериозност. От ония жени, които са чудесна храна за въображението на романтици, поети и посредствени натури. Собственият ѝ брат, който имаш вид на убиец, се смееше:
„Ти си едно загадъчно нищо!“
Коси, събрани в кок, което придаваше строгост и умна решителност на лицето ѝ. Хубава фигура, иначе не биха се обръщали, може би малко наедряла, с подчертан бюст.
„Трябваше досега да родиш поне пет деца!“ – беше ѝ казал Димшин, когато я видя за първи път онази нощ.“
Не би ме впечатлило, ако не бях чела такова и сходни описания на женски образ твърде много пъти.
Задължителната красота с неизбежното уточнение, че тя ей сегичка ще повехне (обикновено някъде между 25-ата и 30-ата година на жената). Намекът за здравите бедра, сякаш при избор на крава за разплод, както и в крайна сметка свършва цитатът, без да засягаме как по-нататък това императивно прекрачване на всяка лична граница се приема за романтично. И най-вече тази безпогрешно точна – макар и вероятно неволна – дефиниция: „едно загадъчно нищо“.
Женският образ в литературата, най-вече в литературата писана от мъже, най-често представлява това, едно загадъчно нищо. Еротична фантазия, чиято слабост идва от крехката талия, а силата – от напращелите бедра и знойните гърди. Най-често тази героиня е зеленоока, а наред с това – и червенокоса. Понякога може да е и смугла, с лек привкус на цигански чар. В тези два случая говорим за греховна героиня. Ако ли пък е бледа и русолява, това обикновено изразява или аристократизъм, или болнавост и наивитет.
Кому е нужно да знае как гърдите на една жена инженер, на една лекарка или на една принцеса воин се полюшват под леко прозираща и леко разкопчана риза, бих се запитала?
Всъщност на никого друг, освен на автора и неговата фантазия. Нито на читателите, чиито уморени очи бавно и постепенно свикват с физическите очаквания към жената и с липсата на причини за търсене на ментални и емоционални качества у нея, нито пък на читателките, които с времето заучават, че тяхното място е там. Просто плодовете на авторовото въображение зреят и тегнат като пищни гърди под ефирно потниче.
В любимата ми негова творба „То“ срещнах образа на Бевърли – единственото момиче сред групата деца, които и в ранна, и в зряла възраст се борят срещу неперсонифицираното чудовище на страха, Пениуайз. Още в детското си представяне, Бевърли е силно сексуализиран персонаж. Тя носи именно зелените очи, червените коси и прелъстително апетитната фигура, достойна за хиперболизирана визуализация тип Джесика Рабит, или порно двойничката ѝ – Джесика Робин.
Насилието над Бевърли от страна на баща ѝ в ранна възраст се възпроизвежда в зрелостта ѝ, извършвано от нейния съпруг, и е наситено с неприкрит еротизъм. Без дори да споменаваме една смущаваща сцена в края на романа, която представлява инсинуация за сексуален контакт между Бевърли и абсолютно всички момчета от приятелската групичка, стояща в центъра на сюжета.
Дългогодишното четене ме е оставило с впечатлението, че характерният женски образ присъства в наративите дори на най-велките автори предимно чрез визията и сексуалността си и рядко има свой характер, който да не свети с отразена светлина. А също и че съществуват около три типа женски персонажи.
Стандартно тя се отличава с грацилно тяло и чиста като сълза душа. Впрочем „чиста като сълза“ е устойчиво сравнение, което съм срещала по-често, отколкото ми се иска. Тази героиня е скучна, свита, скромна, хрисима, несамостоятелна и на практика напълно статична. Крехкото ѝ почти прозрачно тяло олицетворява духовния ѝ свят чрез не по-малко прозрачна метафора. При нея се наблюдава известна канонизация – виждаме я повече като икона, отколкото като самостоятелно човешко същество. В българския учебен план такива героини се срещат – било то като Ангелинка на Елин Пелин, или като онези „две хубави очи, музика, лъчи“, които не искат и не обещават, зад които стои душата на дете, това дете се казва Мина Тодорова, и – кой знае защо – абсурдът на този несъстоял се романс остава в историята като нещо красиво и поощримо.
Можем да го видим при Наташенка от „Унижените и оскърбените“ на Достоевски, както и при Сонечка в „Престъпление и наказание“ от същия автор, а и при много други руски Наташенки и Сонечки. И не само. Такава е Сибил Вейн на Оскар Уайлд в „Портретът на Дориан Грей“. Такава е и всяка от младите героини в „Дейвид Копърфийлд“ – и трагично умрелите от собственото си слабосилие Клара Мърдстоун и Дора Спенлоу, и Агнес Уикфийлд, която в крайна сметка се превръща в окончателната праведна съпруга след години търпеливо чакане, и подведената в проституция дъщеря на мистър Пеготи.
Невинната светица отговаря на всеки традиционен християнски идеал за жената, която свежда очи и търпи, а мечтите и целите ѝ не се простират никъде извън семейното гнездо и подчинението към любимия и Бог. С това си поведение тя буди повече снизхождение, отколкото възхищение, а ако случайно надскочи ролята, за която бива предопределена – всеобща ненавист, присмех и недоверие в това, че е възможно тя да има и способности. Спомнете си само „тъпата“ Санса Старк на Джордж Р. Р. Мартин, на която две неща никога няма да бъдат простени – че е живяла според даденото ѝ възпитание и че е спряла да живее според него. Недопустимо е – една такава свята жена следва да буди единствено жал и съчувствие, като не позволява на живота ѝ да надхвърли този на Елка в „Гераците“.
В тази категория според мен попадат и Надежда на Георги Марков (която предава любимия поради греховна слабост и след това продължава да копнее да му роди споменатите пет деца) и Бевърли на Стивън Кинг с нейните отличителни характеристики като прелестно тяло, свърхкъса пола и склонност към някакъв възбуждащ стокхолмски синдром. Тази героиня е човек, който неминуемо трябва да бъде изигран от Ева Грийн или от Джесика Частейн, а, в случай че сме в България – Теодора Духовникова и Параскева Джукелова са насреща.
Това е женски образ, който разбива семейства, буди високи и низки страсти, и във всеки един от случаите е негоден за съпруга. Тя съчетава у себе си всяка възможна стереотипна фантазия и неминуемо е греховна. Понякога греховете ѝ са да е умна, да бъде придирчива и да подбира по отношение на изборите си в личния живот, да си отваря много устата, без да е попитана в разговор, да изпитва удоволствие вместо девичи срам от секса, или да пие наравно с мъжете. Ако търсите изневери, предателства, коварство, отровителство и няколко страници описания на полюшване на гърди, тя е вашият човек. Ирина от „Тютюн“ и Дикенсовата Естела в „Големите надежди“ са такива жени. По някакъв начин такава е и бинджезъритката лейди Джесика в „Дюн“, която пристъпва повелите на ордена си. Също и Йовковите Божура и Албена, а за последната вече знаем, че е грешна, ама и хубава. A, както също знаем оот вековната мъдрост на своя народ, хубава булка сбор бере, но грозна булка дом бере.
Някои стигат дотам, след като са минали една от първите две категории. Други са си така от малки. Те регулярно са обект на семейни подмятания, че няма по-голямо нещастие за една жена от това да е грозна. Ама какво да се прави, sadба. Обикновено се отличават със суперсилата си да търпят и да хамалят, а описанията им донякъде съвпадат с описанията на същите автори за впрегатен добитък.
Ако има един епитет, с който може да бъде дефинирана една такава героиня, той ще бъде „повяхнал“. Повяхнала красота, повяхнала усмивка, повяхнало тяло, и, разбира се, – къде без тях – повехнали гърди. Зъбите, понеже не ги грози повяхване, са или криви, или изпадали. Стандартното повяхване се случва до към 30.
Въпреки че красотата е изискване, именно грозотата се приема за добродетел. Обикновено грозницата е истинската пазителка на семейното огнище, а понякога и истински храбрата героиня. Да оставим настрана очевидна асоциация като баба Илийца. Да се върнем към „Игра на тронове“, която спорадично споменах по-горе. Наред със споменатата тъпа Санса, там срещаме и сестра ѝ Аря, по прякор Конското лице, идеализирана със своята храброст и самостоятелност. С това, че всяко женско начало ѝ е чуждо. Тя има правото да бъде смела и уважавана, защото описанието ѝ се приравнява с това на мъжете, дори по външен вид. Характерът ѝ е лишен от женски белези, също както и тялото.
И не е никак възпитателно. Може би е забавна шега, че в екранизацията на „Властелинът на пръстените“ все пак има диалог между две жени – когато една майка прошепва на момиченце „шшт, не се страхувай“. Може би е дразнещо, че магьосниците в екранизацията на „Уичър“ не са ослепителните красавици, които описва Анджей Сапковски. Може би не е приятно за зрителя на литературни екранизации, когато някоя героиня рязко почернее или напълнее, така че вече да не отговаря на авторовите или на личните му фантазии. Мога да разбера всяка от тези емоции.
Литературните, екранизираните, анимираните и пресъздадените във видео игри създания от женски пол ме притесняват повече. Те не са човекът, който съм, нито човекът, който се стремя да бъда. Пищните им цици крият от вас колко са празни душите им. Наративите им са фокусирани около търпенето, пасивното чакане, пасивната сексуалност, изкушението и стремежите, ориентирани единствено около дом и мъж. Те са просто светици или грешници, като и в двата случая това е лоша идея.
Те не завладяват нови светове, не създават, не градят, не измислят, не спорят, не побеждават, не научават, не преподават, не крещят, не протестират, не разрушават. Освен ако не са много, много грозни.
Ако изпитвате вътрешно негодувание срещу написаното дотук, ако смятате, че прекалявам, ако се подразнихте искрено… Огледайте се в брилянтно изиграния от Райън Гослинг Кен на Барби. Кух, зависим, стереотипно хубав, тъпо ухилен, несъществуващ самостоятелно от романтичния си интерес. Момчета, това вие ли сте? Така си и помислих. Е, онова също не съм аз.
„Надявам се, че ще е глупачка – това е най-доброто нещо, което едно момиче може да бъде на този свят – красива малка глупачка“, казва Дейзи, любовта на Великия Гетсби. Ако някога имам момиче, аз просто не се надявам на това.
Вижте още:
