„Хубава булка сбор бере…“ и още поговорки, които е време да забравим завинаги

| от Лора Младенова |

Никога не бих си и помислила да отрека на народа ни неговата вековна общностна мъдрост. Все пак тя е родила проникновени заключения за междучовешките отношения като това, че „Сговорна дружина планина повдига“, „Приятел в нужда се познава“, и „По-добре е да изядеш една кофа помия сам, отколкото една торта сам“. Изобщо, що се отнася до приятелства и взаимоотношения, народът ми се струва доста на прав път. „В царството на слепите и едноокият е цар“ пък често ми напомня за себе си по избори. „Много баби – хилаво бебе“ е прозрение, което почти всички родители изпитват на гърбовете си, щом роднини, приятели и непознати се насъберат да им раздават непоискани акъли и критики, докато те с обич отглеждат малкото си дете.

Вижте още: Като си имаш свои деца, ги гледай както си искаш. Или пък не?

Не всички пословици обаче са така еднозначни в разума на посланията си. Някои от тях дори биха „преподали“ на децата едни доста спорни уроци, които сами по себе си ни карат да се замислим върху някои дискусионни аспекти от националния си манталитет. Вече си говорихме как децата тълкува мрачните български поговорки, а сега нека помислим как разбираме някои не чак толкова мрачни, но пък за сметка на това не по-малко противоречиви. И как бихме ги обяснили на дете и дали не би било по-добре просто да ги оставим зад гърба си завинаги: 

По-добре врабчето в ръката, отколкото орелът в небето.

Позната още и във варианта си „Който много иска, и малкото губи“. Ако разглеждаме пословицата в чисот материален план, ми се струва готино, че напомня да не летим в облаците в преследване на някакви имагинерни пари, които никога няма да ни се сторят достатъчни, а да изтърваме малките моменти от живота си и хората в тях. Макар че тук бихме могли да поспорим кое е врабчето и кое – орелът, малкото и многото. Извън финансовите си измерения обаче тук народът ни е посъветвал нещо потресаващо – да не преследваме мечтите си, ами вместо това да седим на посредствена работа и с компромисен човек, понеже гоненето на щастието, идеите и целите ни по въпроса може и да не завърши успешно, рисково е. Та дай да си остана в кол центъра по-добре, какво като исках да бъда художник. Хайде, не, благодаря!

Хубава булка сбор бере, ала грозна булка дом бере. 

Думите са малки за генералния потрес в тази идея. Ако с „Музикант къща не храни“ показваме склонноста си да наказваме мъжете за това, че са творчески  вместо комерсиално насочени, тук е посочен черно на бяло големият грях на жените – да се отличават. Народът съветва мъжа да си избере безопасна, тиха и скромна жена за семейство, а пък на красавиците да им се наслаждава само по сборове (последното всеки може да го чете с разбиране както си поиска). Трудно ми е да реша синовете или дъщерите ни трябва са по-тъжни от тая идея.

Магарето и на хаджилък да иде, пак магаре ще се върне.

Като едно магаре, което съзнава колко точно го е променил и развил хаджилъкът, ще си позволя да поспоря с народа и тук. Всяко пътуване, всеки интеркултурен обмен, всяка прочетена книга, всяко преживяно събитие, всичко, което ни е извадило поне за малко от установените ни шаблони и лични граници, ни променя по неподозирани начини, отваря умовете към нови възприятия и разбирания, към обогатяване на ценностите и смекчаване на собствените ни характери и чупи упоритостта ни да сме вечно прави за всичко. Само магарето, което не е помирисвало до хаджилък, всъщност няма да разбере това.

На вълка затова му е дебел вратът, защото сам си върши работата.

Разбира се, да умееш да се оправяш сам в живота, е похвално и достойно за уважение. Само че тук колективният разум съветва към недоверие и пропуска, че един от най-градивните начини да се оправяш сам, е да се обградиш с правилните хора, с които се допълвате и си помагате взаимно, вместо да живеете всеки в кутийката си, подозрителни едни спрямо други и мъчещи се да си докажат нещо. Вълците, впрочем, живеят и ловуват на глутници, а с дебели вратове се славят едни момчета от 90-те, на които май не е похвално да се прилича.

Ден година храни.

Поговорката, поради която е по-добре да избягваме курортни дестинации като Слънчев бряг или Банско по време на активния им сезон, а, мен ако питате, и по принцип. Тънките сметки и кроежи как да прецакаме другия, да напрвим някакъв голям удар, да завъртим една бърза далавера, че да вземем една бърза печалба, никога няма да ни направят духовно богати, защото ще изживеем цялото си битие в пресмятания и прехвърляния от единия в другия джоб, с манталитета на беден човек, независимо колко сме се замогнали, вероятно на чужд груб, междувременно.

Вижте още: Защо няма да подкрепя черноморския туризъм

Мълчанието е злато.

Мълчанието си е приятел с преклонената главица, която, както знаем от народната мъдрост, няма опасност да пострада от сабя. Мълчанието означава да не защитаваш нито себе си, нито другиго, ничии интереси, ничии права, дори и собствената си справедливост, понеже иначе може да се вкараш в беля. Само дето направиш ли го, тя белята вече е станала. Да мълчиш по време за спане наистина е ценно, но не и когато ти или някой друг съзнателно се опитва да си проспи живота, защото така изглежда по-лесно и по-безопасно, а на практика даже не е.

Дума дупка не прави.

Ако думата не правеше дупка, нямаше да се опитваме да убедим никого в идеята, че „Мълчанието е злато“. Това е всичко.

Учи, за да не работиш.

Преди седем хилядолетия в Месопотамия човекът нямаше да изобрети грънчарското колело, ако разсъждаваше така и сега вероятно нямаше да си водим този разговор, най-малко пък онлайн. Ако къртовският труд е врабчето в ръцете, интелектуалният е орелът в небето и резултатите от него са, че облекчава работата и ежедневието на безброй хора и в крайна сметка води човечеството напред. Народът е казал и друго: „Накарайм мързеливия на работа, да те научи на акъл!“. И не разбирам защо това се казва с негативна конотация.

Покрай наш Илия намразих и свети Илия.

Тук не виждам съвет, а по-скоро констатация. Печалната констатация как от едно преживяване или един човек често сме склонни да обобщим неограничен брой хора под някое стереотипно заключение като това, че „всички мъже са еднакви“, „всички жени си търсят кой да ги издържа“, някой етнос или народ е престъпен и крадлив, а хората като цяло са гадни – все неща, които ни натъжават, когато ние самите, без вина виновни, попадаме в рамките на тия „всички“.

Вижте още: 

Глупостите, които никога да не казваме на децата си

 

 
 


Повече информация Виж всички