"Врабчето", което се превърна в символ на Франция така, както Айфеловата кула или нощните светлини на Монмартър, Едит Пиаф не е просто име в историята на музиката - тя е глас, който носи и разказва съдбата на цял един век. Малка на ръст, но огромна по дух, Едит Пиаф пее така, сякаш всяка дума е последна изповед.
Легендата на френския музикален небосклон е родена на днешния 19 декември 1915 г. в Париж като Едит Джована Гасион. Майка ѝ Анита Маяр е певица, изявяваща се по парижките улици с псевдонима Лин Марса. Баща ѝ Луи-Алфонс Гасион е уличен акробат. И двамата нямат много време за малката Едит. От 10-годишна тя пее на улицата, за да припечели за храна. Наричат я Пиаф (врабче) - прозвище, подходящо за момичето, високо само 147 сантиметра.
Постепенно около нея се формира кръг от творци, които създават песни и й уреждат участия. Първите си записи тя прави преди началото на Втората световна война, а в първата следвоенна година Едит Пиаф представя на публиката "La vie en Rose", който ѝ носи световна слава.
Животът ѝ е труден и жесток като песните ѝ - белязана е от трагични любови, болести и зависимости. През по-голямата част от живота си с алкохолизъм и наркомания, оцелява след три почти фатални автомобилни катастрофи. Любовта на живота ѝ - френският боксьор Марсел Сердан, загива в самолетна катастрофа през октомври 1949 г. Твърди се, че тя не е успяла да преодолее тази загуба до края на дните си, въпреки че е имала и други връзки, сред които с Ив Монтан, Жорж Мустаки, Жак Пилс, Тео Сарапо и т.н.
След смъртта ѝ през октомври 1963 г., когато е само на 47 години, архиепископът на Париж не разрешава траурна служба. Причината за смъртта ѝ е рак на черния дроб, усложнен от тежка цироза и общо физическо изтощение. Католическата църква отказва опело, позовавайки се на нерелигиозния начин на живот на певицата. Въпреки това над 100 000 парижани следват погребалната процесия до последния ѝ дом в "Пер Лашез". Смъртта ѝ е почти символична - тя умира така, както е живяла: изгоряла докрай.
Пътят на "Врабчето" от уличното пеене до световните сцени ѝ създава образа на "страдащ артист", който плаща за таланта си с личното си щастие. Пиаф не играе тази роля, тя я живее, а това придава на изкуството ѝ изключителна автентичност. Тя е глас на универсалното човешко преживяване - пее за любовта не като романтична мечта, а като съдба, за живота не като обещание, а като изпитание.
"Искам хората да плачат, когато пея, дори когато не разбират думите ми", казва самата тя. На сцената излиза винаги в малка черна рокля, без бижута - нищо излишно, което да разсейва публиката от фокуса върху песента и емоцията. Тази философия и визия тя запазва до края на живота си. Малката черна рокля на Пиаф, без никога да губи символиката си на скромност и искреност, превръща певицата в икона, чието влияние продължава да резонира и днес.
Пиаф остава емоционален код, разпознаваем навсякъде по света. Нейният глас продължава да звучи като шепот от миналото, който ни напомня, че изкуството се ражда там, където животът боли най-силно, за да даде смисъл на човешкото страдание. Образът ѝ, гласът ѝ и посланията ѝ продължават да присъстват в киното, литературата, театъра и популярната култура, а фразата "Non, je ne regrette rien" ( "Не съжалявам за нищо") от 1956 г. се е превърнала в житейска философия за милиарди хора по целия свят.
