В началото на миналата седмица беше премиерата на много интересна мъничка книжка, оформена и илюстрирана за деца и озаглавена „Продавача на омраза“.
Автор е Слави Стоев – организационен психолог и консултант по човешки ресурси, който след раждането на дъщеря си Рада преди няколко години, открива призвание и на писател.
След серията истории за „Лиско Лис“, които излязоха в началото на годината с логото на издателство „Рибка“ , за книжката „Продавача на омраза“ Слави Стоев избира да работи с младото издателство „Робертино“.
Резултатът е красиво оформена като визия и повече от любопитна като съдържание приказка, която вече се радва на силен интерес от страна на децата. И на също толкова, ако не и по-силен – от страна на техните родители.
Идеята зад „Продавача на омраза“ е изключително любопитна. Под формата на притча за животните в гората са засегнати обществени теми, с които обикновено „не занимаваме“ децата: лъжата, „фалшивите новини“, използването на омразата като метод за разделение, желанието за контрол.
Препратките към света, в който живеем, са поднесени ясно и с актуалност, с каквато малко съвременни детски книжки могат да се похвалят. Напомняйки по нещо за приказките на Джани Родари, историята в „Продавача на омраза“ умело щрихова сериозни проблеми, като в същото време възпитателно подготвя децата за нашия агресивен свят. Свят, който често не е напълно ясен и на родителите.
След премиерата в София, Слави Стоев продължи с представянето на книгата в Пловдив, обиколи различни училища и даде няколко интервюта, включително за БНР. Най-накрая успя да отговори и на mamamia.bg на няколко въпроса за реакциите на децата и родителите на неговата книга.
Разбира се, попитахме го и за манипулацията и омразата – в противовес на „захарта“, с която съвременната култура залива всички ни.
Премиера на„Продавача на омраза“ в пространство „Плюс Това“ / Снимка: Слави Стоев
Какви са впечатленията ти дотук след премиерата на книгата? Надхвърля ли интересът към „Продавача на омраза“ очакванията ти?
Премиерата мина чудесно! Беше много топло и уютно и благодаря на всички, които дойдоха в онази мъглива вечер! Това, което ме вълнува напоследък повече, са срещите ми през изминалата седмица с няколко училищни класа, с които си говорехме за книгата и за темите, които тя представя. Това беше първата ми среща с онези, за които пиша, и съм много впечатлен от позитивната реакция на децата към текста и от способността им да разсъждават по темата.
Аз не съм писател, аз съм психолог, който се опитва да каже нещо на децата, и съм наистина изненадан, че ми се получава.
Заглавието звучи доста провокативно в литературна среда, където децата редовно са засипвани с книжки с розови еднорози и картинки на Дисни и където всяка различност (например илюстрациите на Любен Зидаров към „Хари Потър“) се приема на нож.Получи ли вече негативни коментари или критики или напротив – има позитивна обратна връзка?
Това, което забелязвам, е че реакция има повече от страна на възрастните. Децата са много по-отворени към реалността и имат по-малко предубеждения. Те не се срамуват от омразата и не се притесняват да говорят за нея. А относно еднорозите – мисля, че напоследък излиза достатъчно литература, която поставя важни теми отвъд романтичния живот на принцесите и бойните постижения на принцовете, така че децата вече имат достъп и вкус и към по-интересни текстове. И в същото време – еднорозите са чудесни, те са важни и трябва да ги има в света на децата.
Нека не ги засипваме с нашата интелектуална претенция, а да пазим наивитета им, защото той е страшна движеща сила. Ако го убием сега, ще трябва после да си го оглеждат изкуствено, за да по-успешни възрастни.
По време на откриването ти каза, че „вдъхновение“ за книгата са ти дали три реални новини от информационния поток. Може ли пак да припомниш кои точно бяха те и как точно те „вдъхновиха“?
Беше един обикновен ден, който започна с кафе и сутрешно зацапване на съзнанието с информационния поток. Това, което ме стресна, беше осъзнаването, че последните три статии, които съм прочел в мрежата бяха като изляти по калъп – всички продаваха омраза. Едната беше изказване на Доналд Тръмп, свързано с мексиканците. Втората беше от един от поддръжниците на Грета Тунберг, който обясняваше, че трябва да мразим „богатите“ и хората с два телефона. Третата беше от един от нашите локални продавачи на омраза, който развяваше някакви перверзно изкривени псевдо-християнски тези, насочени срещу социалните работници в НПО сектора.
Поглеждайки така на нещата, аз се зарових в няколко новинарски сайта и си направих нещо като микро-сатистика – над 20% от статиите, на които попаднах, бяха точно в този дух – насъскваха, очерняха, обясняваха за пороците и злонамереността на разни групи от хора, разделяха и призоваваха към унищожение, бойкот, отхвърляне и други наранявания, които да причиним на „лошите“.
Три дни по-късно текстът на „Продавача на омраза“ беше готов.
Премиера на„Продавача на омраза“ в пространство „Плюс Това“ / Снимка: Ема Иванова
Как възприемат децата, а и родителите, темата за омразата? Тя плаши ли ги? Озадачава ли ги?
Приятното е, че повечето реакции на възрастни, които съм имал възможност да наблюдавам, са свързани със замисляне и тук-таме по някой виновен поглед. Книгата представя по много изчистен начин различни капани, в които сме попадали всички ние. Тя може да се разглежда и като книга за „фалшивите новини“, а кой от нас не се е закачал и не е реагирал прекомерно емоционално на някоя добре, умно и спретнато поднесена новина, насъскваща ни срещу някой друг?
Така работи мозъкът ни, търси бързи, прости и универсални отговори, обясняващи реалността. Като ни посочат виновника, а ако може и той да е виновника за всичко лошо на тоя свят, ние лесно можем да се закачим и да викнем „Уууууу!“. Защото това ни успокоява – вече знаем къде са причините за злото, сега остава само да го накажем.
А децата възприемат омразата като нещо неприятно, което съществува в нас и около нас. Предпочитат любовта, но приемат, че и другото го има. И не се чувстват виновни, защото нямат претенцията да са винаги прави, умни и добри.
Как би обяснил на родителите защо е важно да се говори на децата за омразата?
Защото омразата я има и тя е способна да изяде огромно количество ценни ресурси и енергия в живота ни. Тя, както повечето силни емоции, има способността да ни прави не особено умни, поради което ние взимаме множество грешни решения, често задълбочавайки проблемите си, вместо да им търсим решение.
Омразата опростява картинката на реалността и ни насочва към наказание на другия, поради което забравяме да се грижим за собствения си интерес, който си въобразяваме, че другият е наранил. Тя не ни мотивира да се грижим за себе си, а ни кара да се дистанцираме или да наказваме останалите.
Обществото ни е пълно с демаркационни линии, през които ние си разменяме снаряди от омраза, презрение и незачитане, ставайки все по-слаби и неспособни да се грижим заедно за реалните си интереси като група от хора, живеещи заедно.
Това, което се случва в историята за „Продавача на омраза“, са оголените, схематични версии на реални събития от нашия свят. Как ставаме жертви на различни форми на пропаганда и как преформатираме желанието си за добър живот в желание да направим живота на другите по-лош. За което, разбира се, плащаме някаква цена.
Снимка:Пространство за учене „Пътеки“/ Facebook
Как би обяснил на децата какво е „омраза“ и как би ги насърчил да прочетат книжката?
Да прочетат книгата се надявам да ги насърчат родителите им. Благодарение на Радостина Николова, която откри текста и задвижи раждането на книгата, и Матея Аркова, която направи прекрасни илюстрации, книгата стана много красива и изкусителна за пипане и четене.
А децата нямат нужда да им се обяснява какво е омраза – те я познават много добре. Познават я, като я изпитват, познават я и като я виждат у другите. Най-сладкото и чисто описание, което чух от дете, е че омразата е „Когато искаш да си отгоре на някой, ама той да е далеч от теб и да страда“. Децата са уникални в начина, по който могат да назоват нещата с истинските им имена!
Като психолог как ти лично тълкуваш омразата? Какви са истинските хора, които са „продавачи на омраза“? Защо го правят? Това патология ли е и смяташ ли, че тя е много разпространена в България?
Омразата може да бъде провокирана от гняв, от страх или от тъга по загубата на нещо, но тя е чувство от емоционалния спектър на отвращението. То е онази емоция, която природата ни е дала, за да можем да разпознаваме и да се предпазваме от токсични и вредни за нас неща.
А знаете, че отвращението е безкрайно силна и помитаща емоция. Когато видим нещо гадно, ние инстинктивно се отдръпваме назад и искаме нещото да го няма, да изчезне.
Така е и с омразата – тя се храни от силната мотивация на отвращението и опростява света като слага нещата в категории: черни, лоши, вредни, опасни. С нещата, които мразиш, не искаш да имаш нищо общо и проблемът е, че ние често мразим хора, с които живеем в една и съща среда. И докато не искаме да имаме нищо общо с тях, то проблемите само ще се задълбочават, защото по пътя ще си нанасяме още взаимни поражения и поради това ще се мразим още повече. И ще ставаме все по-слаби и по-слаби.
Омразата вирее много добре в общества със слаби социални тъкани, където общите цели и навици за взаимодействие, солидарност и подкрепа са недоразвити.
Защото функцията на омразата е да разделя, а това става по-лесно там, където свързващите елементи са по-крехки. В такива общества продавачите на омраза – политици, религиозни водачи, духовни гурута, гласовити пропагандатори и всякакви други имат повече власт. Те се мушкат в процепите и започват да ги разширяват, за да се облагодетелстват с власт пари, влияние, подкрепа и т.н.
Лъжат и изкривяват реалността, така че да ти внушат, че другият е виновен и за да си добре, трябва да се пребориш с него.
Това се среща често и в работното ни ежедневие – никак не са рядкост бизнес лидерите, които управляват на принципа „разделяй и владей“. Това им дава усещането, че владеят и контролират реалността около себе си, защото скараните и разединени хора са по-лесни за контрол. Реално обаче, по този начин си правят живота по-труден, защото бизнес организациите стават много по-непродуктивни и се генерира огромно количество неоперативен стрес, намаляващ ефективността.
Статистически, болшинството от хората не иска да живее зле, да воюва, да излага на риск живота и здравето си, да наранява други хора, да причинява страдание на деца и жени. Но го прави постоянно, защото продавачите на омраза са сред нас от край време, преследвайки собствените си цели или налагайки ни собствените си халюцинации за това каква е реалността.
Има ли и други негативни човешки качества (освен омразата), за които би искал да напишеш книга или детска книжка?
На Йордан Радичков приписват изказването „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки”. Не знам дали го е казал той, но съм напълно съгласен с това твърдение, както и съм впечатлен от хуманизма, който то носи. Така че теми за книги има много, да видим какво ще ме провокира и как ще се получи.
Защо избра именно таралеж за „продавач на омраза“? Можеше да бъде вълк например?
Защото продавачите на омраза не са толкова лесно разпознаваеми лоши герои. Те често се крият зад някакви възвишени или хуманни цели, звучат загрижено или разумно. Понякога седят зад справедливия гняв срещу реално лоши неща, но изграждат неверни обяснителни модели на реалността, за да се позиционират като спасители и супергерои, които ще преборят злото.
Често самите ние ставаме продавачи на омраза, залитайки в оправдателни обяснения кой ни е виновен в живота и кой ако го нямаше, щяхме да живеем много добре. Самите ние се самонасъскваме и насъскваме и други хора, тропайки пиянски по масата.
Чувстваме се прави, знаещи, окрилени и добри хора, за да останем после с огорчението, махмурлука и усещането за безсилие.
Омразата дава криле, но ни пречи да се вгледаме във важните за нас неща и да помислим реално как да направим нещо за себе си.
Защо избра да работиш с „Робертино“ и означава ли това, че няма да работиш повече с „Рибка“?
На мен някак си просто ми тръгна писането и текстовете се раждат постоянно, а българската бизнес среда не е благосклонна към малките издателства, така че те не могат да си позволят да издадат всичко, което искат. Аз търся път за книгите си, защото гледам на тях като на инструменти за подкрепа развитието на децата и мястото им е именно при децата.
С „Рибка“ ще продължим поредицата за Лиско Лис и приятели, където си говорим за процесите на мислене и капаните, в които попадаме, докато сме напълно убедени, че сме прави.
С „Робертино“ започнахме съвместна работа благодарение на Радост Николова, която по онова време беше нещо като скаут на издателството, търсеше заглавия и им помагаше в издаването на първите им книги. Те са ново издателство, навлизащо на пазара с много заглавия. Засега имаме амбициозни планове с тях, пък да видим какво ще ни донесе 2020 година.
