Т.нар. body positivity вълна залива света, а нейните посланици стават все по-шумни, което, като всичко шумно, започва да дразни.
Идеята за харесване на собственото тяло може и да звучи като приканване на жените да ядат понички и да ги поливат с кока-кола от дивана си по цял ден, но всъщност не е точно това и има своето място под слънцето. Особено след десетилетията съзнателно или несъзнателно налагане на стереотипи за красиви женски тела, които вкараха в анорексия и хронично ниско самочувствие не едно и две млади момичета.
Не си спомням някога да съм се харесвала. В началото бяха космите. Още с първите косми по краката, реших, че съм космата като горила и един космат комплекс започна да дълбае навътре, навътре и все по-навътре. До 12 клас удържах с воеводските вежди (които сега са модерни, но тогава не бяха), мустаците и космите по бедрата, след което махнах с ръка и махнах… всичко и навсякъде.
Минаха години, през които дебнех дали случайно нямам някой огромен, дебел косъм отзад на бедрото и редовно си порязвах пръстите на самобръсначката, която носех в чантата си. Пълен идиот.
Сега махам косми колкото да не е без хич и ако установя, че съм пропуснала да обръсна мини маслинова гора от вътрешната страна на лявото ми бедро, изобщо не ми пука. Наречете го немарливост, небрежност или депресия, но просто е факт, който ме кара да се чувствам по-спокойна.
С космите обаче избързах – преди това беше срамът от височината. В прогимназията стърчах над най-добрите си приятелки и над повечето момчета, което ме съсипваше. Прегърбих се, винаги кляках на общите снимки, накланях глава на една страна и всячески се опитвах да изглеждам по-дребна. Естествено, това не се получи, но за сметка на това гръбначните изкривявания си останаха до ден-днешен. Супер. Вече ходя и на високи платформи и гледам теметата на хората без никакво притеснение. Много се радвам, че по концерти виждам сцената отвсякъде.
Само че вредите от ниското самочувствие си останаха, както и навикът да навеждам глава настрани, когато си говоря с някой по-нисък от мен.
За косата дори не искам да отварям дума. Мечтаех за права или къдрава коса, все едно. Само не и чуплива: тази коса в ничията земя на косите, която не става за нищо и само се пречка.
Нека не забравяме и бенките. Откакто се помня, изпитвам отвращение от бенки, най-вече от собствените си. Нямам нито много големи, нито много на брой, нито съчетани с твърди черни косми бенки, но това не значи, че не се притеснявам от тях. Махнах две от лицето си и планирам да махам още от тялото, въпреки че не са опасни.
Почти винаги, когато кажа на някого, че имам бенка на носа, той/тя ми казва, че не е забелязал/а, но съм убедена, че лъже. Един малък дявол в мен ми казва, че първото, което хората виждат у мен, е бенката на носа. Въпреки че не е на върха му и не стърчи.
Но нито космите, нито бенките, нито височината могат да стъпят и на малкия пръст на комплексите на тема „килограми“. Борбата (със сенките на килограмите, не с килограмите) е епична при някакъв ужасяващо огромен процент от жените и това просто не бива да бъде така.
В началото на двайсетте си години тежах 45 килограма на ръст от 1,75 см. Скулите ми можеха да избодат нечии очи, не можех да спя на една страна заради острите хълбоци и хората непрекъснато ми казваха, че трябва да кача някакви килограми, защото, знаете, мъжете кокали не обичат.
Прегърбена, висока и кльощава, не след дълго съвсем логично се сдобих в прякора Олив (като Олив, жената на Попай). Това, естествено, ме комплексира. Исках да имам цици и малко по-пищни бедра. И знаете ли какво?
Няколко години антидепресанти и застой по-късно, се сдобих с тях. Качих някакви двайсетина килограма, оформих завидно шкембе във форма на пазарска торба, пълна с дини, и можех да се похваля с разкошни, порно гърди. Гордеех се с тях, но пък започнах да се комплексирам за шкембето. И за целулита, естествено. Цели две дупки по бедрата…никой повече няма да ме хареса…
За няколко години посвикнах с новите си килограми, макар че комплексите ме биеха през лицето всекидневно. Избягвах да ходя на места, където ще видя познати отпреди дебелия период, от страх, че няма да ме познаят или ще коментират колко съм напълняла. Веднъж засякох бившо гадже, което се опули и каза: „Уаааааау, колко си надебеляла! Не мога да повярвам! Но циците ти са станали готини, браво, бих ги мачкал, да!“.
Ако можех още тогава да съзра мъдростта в грубите му думи, щях да си дам сметка, че всяко зло е за добро, включително когато става дума за тялото. И че във всяко напълняване или отслабване (ако не е отслабване от рак или развод) има хубави и лоши неща и е въпрос на избор върху кои да се фокусираш.
И може би нямаше да се срина още веднъж, когато забременях и родих. Точно бях посвикнала с корема, и от торба, пълна с дини, той се трансформира на дирижабъл, на прага на невъзможността за носене. После спихна и…увисна.
Имах неблагоразумието да кърмя скандалните 2 години и 2 месеца, позволявайки на сина ми привилегията да ползва предимно любимата си гърда и това резултира в тъжната гледка на две бивши порно гърди, които в момента гледат надолу засрамено, с носталгия към славното си минало. Едната се намира на около метър разстояние височина от другата.
Това е. Имам различни гърди, увиснал корем, целулит, стрии, белег от секцио и бръчки по челото. Така изглежда тялото ми в момента. Не мога да кажа, че се радвам да го гледам голо в огледалото, но със сигурност с времето го приемам по-добре. Не се гнуся от него, не се срамувам. Дори го харесвам, поне на моменти.
Мисля, че това е същината на „боди позитивити-то“. Не да се занемаряваш, но да приемаш тялото си с всичките му кусури, всичките промени и всичките недостатъци. С бенките, космите и целулита. С белезите от шарка и бричовете. С дълбоката бръчка между веждите и белите коси в корена.
Защото това е твоето тяло и докато си жив, ще го ползваш. Нямаш полза от това да го мразиш. Та ако не беше то, как щеше да усетиш колко е вкусна поничката с шоколад?
