Животът на другите: риалити форматите като съвременна форма на търговия с хора

| от Лора Младенова |

Когато за пръв път прочетох поредицата „Игрите на глада“ от Сюзан Колинс, си помислих, че единствената причина да не се организира подобен риалити формат в действителността е липсата на правна регламентация, която да оправдае неговото случване. Помислих си и че откриването на такава вероятно е въпрос на време. „Игрите на глада“ разказва за измислена държава, разделена на окръзи, чиито млади жители ежегодно участват в задължителен жребий за включването им в състезание на живот и смърт, в което единствено победителят оцелява, съпроводен от залозите и аплодисментите на животински възторжени зрители от цялата страна. Ултимативен комуникационен метод за контрол. Ултимативен комуникационен метод за забавление. Със знак на равенство между двете.

Сходна тема засяга и нашумелият през 2021 г. южнокорейски сериал „Игра на калмари“, който разглежда социалното неравенство в страната през призмата на фиктивен нелегален риалити формат. Негови доброволни участници са представители на маргиналните обществени прослойки – криминално проявените, най-бедните, най-задлъжнелите, нуждаещите се от пари за оперативно лечение. Битката им за огромна парична награда, осигурена от мистериозни отегчени от презадоволеността си свръхбогати спонсори, отново е борба на живот и смърт, а те се включват в нея с ясното съзнание за това, както и за факта, че навън, в живия живот, наличните им избори не са по-витални.

Каква беше изненадата ми, когато преди седмица-две за пръв път попаднах на епизод от пилотния за родния ефир сезон на „Ергенът“ – формат, определян, кой знае защо, като най-романтичния на екрана. Романтиката в това около две дузини жени да се подлагат на серия от излагащи предизвикателства, махленски скандали и публични унижения, уж за да се надпреварват за сърцето на непознат излъскан богаташ, а всъщност за 15-те си минути слава, ми убягва изначално.

В съответния епизод останалите във формата момичета се състезават, разделени на два отбора, по дърпане на въже на екзотичен плаж, където средният зрител би могъл да си позволи ваканция единствено срещу бърз кредит, и понякога именно така си я позволява. Тази именно игра беше част и от кървавата надпревара в „Игра на калмари“, само че там, вместо с Ергена, участниците ги грозеше опасност да се разделят с живота си. Тук, в епизода, се надбягват и за колчета, забити в пясъка, и най-бавната, останала без колче, във всеки кръг отпада. Наградата за печелившата е кратка среща насаме с Ергена. Ако няма столче – колче, казваха на подигравка едно време. В случая, ако няма колче, може да няма и роза, и 15-минутната слава да приключи безславно дотук. После се водят диалози на равнище „защо не ме харесваш“ и „тази е кучка“, развяват се скъпи рокли, леят се коктейли и сълзи.

Вярно, ще кажете, никой не е тук насила, никой не отговаря за своето представяне с физическия си живот. Никой никого не принуждава да се включи – нито като състезател, нито като пасивен зрител пред екрана или яростен коментатор как „Виктория е кучка, защо се държи така с Алекс“ в социалките.

Добре, но какво ни продава риалитито? Какво купува от нас и коя е разменната монета?

Една популярна дебелашка шега гласи, че футболът е легалният съвременен начин да си купиш цветнокож. Не съвсем – макар и да е едно от най-мащабните бюджетни пера в световната рекламна индустрия, футболът все пак изисква от звездите си талант, труд, подготовка, постоянство, лишения, отборна игра, резултатност.

Вижте още: Физическа сила, сексапил или нещо повече: защо въздишаме по спортисти?

Риалити форматът, от друга страна, не изисква умения, нито предоставяне на продукт или услуга. Той не предлага оригинална творческа история, нито градивно обществено послание – комуникационната вселена се върти все по-бързо и задържа вниманието за все по-кратко, кой тук има време за кино и послания, когато вече сме установили, че секс, насилие и драма са достатъчни за производството на привлекателно заглавие. Продава на широката публика паденията и слабостите на група хора, историите и съдбите на тези хора, лицата им, мненията им. Продава сеир и сензация като бързооборотна стока.

Година след година форматите, независимо дали са откровено сензационни или замаскирани зад паравана на шоу, търсещо определен вид таланти, демонстрират отявлени предпочитания към конфликтни участници, участници с лабилна психика, нискообразовани участници, участници със заболявания, с минали травми, с драматични истории, със зависимости. Не за да им подадат ръка, разбира се, а за да произведат повече шок, повече реакции, повече миймове, задълбочавайки паралелно съответните конфликти и травми и похабявайки техните материални носители – хората.

С участието си човек приема своята роля на продукт. Защо би го направил? Много просто.

За да си набави други продукти, без да се налага да допринася пряко за тях икономически. Продавайки името и лицето си, участникът няма сигурност, че ще получи паричната награда или, в посочения пример, сърцето на Ергена, но трупа популярност, последователи, влиза в устата на хората, в популярните Google търсения. След приключването на сезона си, участникът вече може да си позволи да промотира през личните си канали фитнес добавки, ваканционни локации, лакове за нокти, ако е майка или бъдеща майка – адаптирани млека, прахове за пране, а с приходите си от това свое занимание да си осигури по-скъпи фитнес добавки, по-атрактивни ваканционни локации, по-модерни лакове за нокти, а ако е майка или бъдеща майка – някой, който да го замести в прането и в храненето с адаптирани млека.

Вижте още: Бебе съди майка-инфлуенсърка?

Колкото повече се е излагал в сезона си, толкова повече хора волно или неволно са запознати с личността му. Колкото по-познат е, толкова повече реклама. Колкото повече реклама, толкова повече средства да генерира с присъствието си нови „скандални“ новини и да шуми около себе си. А колкото повече шуми, толкова повече нова реклама. Алън Александър Милн го е казал чрез своя Мечо Пух, преди да се е родила Ким Кардашиян. Когато популярната култура е култура на консумеризма, да потребяваш, без да работиш, е ултимативният успех. Вярно, инвестираш самия себе си, а и рискуваш да паднеш в жертва на кенсъл културата, ако наистина вземеш да прекалиш, но… когато борбата е безмилостно жестока, „какво тук значи някаква си личност“.

Риалитито и неговият участник се намират в затворен цикъл на симбиотичен паразитизъм едни върху други. Участникът осигурява сеир срещу приходи, форматът гарантира приходи срещу сеир.

А валутата, с която се заплаща безплатният обяд, мили мои, сме ние.

Шокът, реакциите и миймовете, които хранят риалити индустрията, са наши. Ние сме онези, от които се очаква да закупят фитнес добавката и лака за нокти, които сме видели в профила на участника – същия участник, от когото се възмущаваме и отвращаваме.

Най-честата мотивация, която зрителите на риалити формати посочват, е разтоварване – от твърде шареното, динамично и комуникационно претоварено ежедневие чрез динамиката на празни обороти на една шарена и безсъдържателна претоварена комуникация.

Най-широко разпространената реакция в социалните медии – да иронизират участниците и останалите зрители на същото шоу за това колко са глупави. Сентенцията, че „Виктория е кучка“ сама по себе си е празно послание, не носи комуникационна стойност, зад нея стои друго твърдение – твърдението „ето ме, вижте ме, аз например не съм като нея“. Същият модел на разсъждение стои зад присмеха към незнанието какво се е случило през 681 г., зад миймовете за онази жена, която някога пееше „Кен Лий“, зад иронията към онези други зрители, които не сме ние, и които гледат „Ергенът“ от искрен интерес, докато ние, умните, извисените, религиозно го следим всяка седмица само за да им се присмеем. Простаци, сър, както казва икономът Джийвс на господаря си сноб, когато навън вали.

Простаци или сноби, да задържиш вниманието ни е лесно – секс, насилие и драма стигат. И когато този наш „глад за мърша“ надхвърли времето ни за „разтоварване“, той успешно се прехвърля в ежедневието ни, в политическите и културите ни интереси. Къде-къде по-лесно е да прихапнем бързооборотно послание от тия, които изобилстват, пред това да претопляме дългогодишен анализ на политически процеси, да дъвчем политически програми, да готвим идеи. Не, има джендъри и биохимични лаборатории, има чипове и детекрадящи норвежци, има инсценировки на цивилни жертви, има и украинки, които ни крадат помощите и мъжете. Това е по-интересно от вноса и износа, от социалната държава, от финансовата политика, от разглеждането на процеси в цялост, по-секси е, по-catchy, по-лесно се консумира, също като министър Наско, който пожелава щастлив петък на прозорец. Независимо дали самите ние вярваме в примерно изброените послания, или вярваме, че сме по-добри от реципиентите им и съответно оставаме напълно глухи за мотивацията и причините, които ги подхранват и ги карат да растат и откъм численост, и откъм омраза. Те просто са кучки, като Виктория, а ето, вижте ме, аз не съм. Няма време, няма място, няма ментална енергия за дълбочина, заети сме да потребяваме и да бъдем саркастични, ще ни прощавате.

Ние също продаваме себе си, когато купуваме живота на другите, за да се „разтоварим“, успокоявайки се по чудомировски, че „не сме от тях, как Сийке“. Ние сме народът – онзи, който, останал на долните стъпала в пирамидата на Маслоу, иска хляб и зрелища. Майната му на хляба. Дават ни се зрелища, иначе има риск да преминем на по-горно стъпало.

Вижте още: 

Колко струва „безплатният обяд“ на Facebook?