Защо като дете вярвах, че съм изоставена от извънземни (или колко е трудно да си по-малкият)

| от Лора Иванова |

Брат ми е по-голям. Има няколко албума с бебешки снимки, заснети в средата и края на 80-те (т.е. времето на лентовите фотоапарати и преди масовото навлизане на онези, които сами си навиват лентата). Освен това има дневник с първите му думи, както и цял набор истории, които майка ми обичаше да разказва пред приятели, когато бяхме деца.

А аз си спомням как, когато бях малка, вярвах, че съм донесена от извънземни. Или осиновена, след като извънземните са ме оставили на земята. Както се сещате, причините са прости – бебешки снимки имам, но са една-две от изписването в болницата, въпреки че 90-те бяха с една идея по-благоразположени към технологиите. И историите са горе-долу толкова. Години наред вярвах, че съм различна зодия, защото майка ми грешно беше запомнила часа, в който съм се родила.

Тук е моментът да ви уверя, че имам страхотна майка, заради която нито един от двама ни с брат ми не се е чувствал на второ място. Просто второто дете има проклятието да се роди… второ.

Има дори серия шеги по повода. С първото дете стерилизираш всичко, преди да стигне до устата му. С второто – позабърсваш да няма прах от пода.

С първото внимаваш при всяко кихване. С второто вече знаеш, че всички сте с кашлица и сополи, каквото и да стане.

Родителите с едно дете си мислят, че животът им е станал страшно по-труден. Родителите с две деца знаят: когато таткото изведе едното на разходка, а майката остане с другото, се чувства сякаш вкъщи няма дете – съвършено спокойствие.

Затова е съвсем логично, че когато имате две деца, не може да отделите и на второто съвсем същото внимание, което сте отделяли на първото след раждането. Първо, защото нямате същото време. Така, че не се чувствайте виновни.

Първото ми дете често заспиваше при мен, докато му чета книжка. Това бяха вълшебни споделени мигове, които изживявахме само двамата. Сега обичам, когато малкият ми син заспива в мен, докато му чета, но тези мигове на удоволствие траят по-кратко, тъй като в микса добавяме едно прохождащo диваче.

Първият ми син добре си поспиваше, за разлика от малкото си братче. И колкото и да се убеждаваме с мъжа ми, че е въпрос на характер, истината е, че за да го приспим, отделяме много по-малко време.

Категорично отказвах да храня първия си син с готови бурканчета. По цял ден обикалях между игрите с него и печката, за да има винаги домашно приготвена разнообразна храна. С втория ми син също готвих домашни пюрета – цял един ден.

Всяка нощ, преди по-големият ми син да заспи, с мъжа ми се редувахме да му четем книжки. Понякога – и през деня. След като обаче се появи малкият разбойник, оказа се, че заспиваме по време на четенето, малко след банята. С други думи – надяваме се, че когато брат му се научи да чете, ще му чете на глас. Опитваме се, но няма как да спазваме същия ритъм, като по-рано.

Каквото и да си говорим, когато имаш две деца, вниманието се разделя и то на повече от две. Да се опитваш да опазиш и двете от ръбовете в стаята, докато междувременно се стараеш да ги възпитаваш и развиваш интелектуално, си е приключение. Не знам как се оправят родителите с повече деца. Когато мъжът ми изведе големия на разходка, обикновено се опитвам да приспя малкия, за да мога да пусна пералня, да изчистя пода, да направя стоте неща, за които иначе не остава време.

Спомняте ли си историята за хилядите снимки на брат ми? Е, големият ми син има серия видеа, докато се учеше да пълзи. Не е като да не си го помислих и с малкия, но някак не стигнах до това. Въпреки че вълнението от новите неща, които учи, не беше по-малко. Дори напротив – всяка усмивка или издаден звук (извън оглушителния рев), ме разтапяше.

Истината е, че да вкараш още едно малко човече в живота си, е трудно и има моменти, в които се чудя дали малкият получава същата любов и грижа, която по-големият му брат, дали успявам да се справя. Ако трябва да отговоря честно – едва ли.

В тези моменти на съмнения си спомням за моя брат и това как благодарение на него се научих да чета на три и да пиша без грешки, когато съучениците ми още учеха буквите. Предполагам, че и на него мама и татко са чели повече книжки. Той на мен обаче не само е чел, но и е измислял какви ли не истории за приспиване. Така че малкият ми син със сигурност не получава съвсем същото внимание от нас, което е получавал брат му като бебе. Но със сигурност ще има още един човек в живота си, който да го държи за ръка всеки път, когато е необходимо.

 

 
 


Повече информация Виж всички