Едно малко момиче научило от ранна възраст, че не е достатъчно добро. Родителите му не го казвали с думи, а с действия – критикували, отблъсквали, оставяли го, не се интересували какво има да им сподели. Светът навън не му показал по-различно отношение. Момичето израсна в жена, знаейки, че не достойна за похвала, за успех, за любов.
Намери си работа, но всъщност не смяташе, че е достатъчно способна, за да я върши добре. Слагаше фалшива маска на увереност и безгрижие всеки ден и смъртно се страхуваше , че ще бъде разкрита и осмята, след което – уволнена. Опитваше се да се скрие, да не се поставя в светлината на прожекторите, защото тогава може би никой нямаше да види колко е нелепа.
Винаги се страхуваше до смърт хората да видят, че се проваля. Затова се въздържаше, обмисляше постъпките си и внимаваше да не направи нещо, в което може да се „изложи“. Отлагаше поемането на трудни задачи и си създаде навик да се бави непрекъснато. Това управляваше живота ѝ, повлия на здравословните ѝ навици, финансите, взаимоотношенията ѝ.
Опитваше се да изгради дългосрочни връзки и се надяваше да намери някого, който да я „направи щастлива“. Тя, от своя страна, не вярваше, че може да направи партньор или приятел щастлив, да ги накара да обичат истинската нея, защото вече знаеше, че е недостойна за любов. Но може би, ако беше наистина мила с тях и им показваше само добрите си страни, те щяха да я помислят за симпатична. Така че никога не се опитваше да бъде истински честна, никога не намираше истинска интимност, защото можеше да им покаже само определени страни от себе си, които биха могли да ѝ спечелят одобрение.
И винаги беше готова те да разберат колко е безинтересна и да я напуснат.
Всъщност тя ги напускаше първа. Ако продължаваше отношенията, беше винаги с единия крак навън. Готова за тръгване. Донякъде ангажирана. Това се отнасяше за всяко приятелство, всяко влюбване, всяка професионална връзка. Никога напълно открита, никога напълно честна, защото не можеше да покаже истинското си Аз. Непрестанно се опитваше да докаже колко е достойна, но не от някаква амбиция или вътрешна потребност, а поради дълбоко вкоренената убеденост, че не е.
Това е историята на Недостойнството.
И е доста универсална. Един от най-често срещаните вътрешни наративи, които съществуват. Такъв, чиято непрекъсната сюжетна линия гласи, че не сме достатъчно добри. Не достатъчно,за да се справим с най-трудните си битки. Да променим нашите зависимости и старите навици. Да променим диетата си, да започнем да тренираме, да започнем да медитираме – или да се придържаме към някое от тях много дълго. Да изложим публично нашето писане или изкувство, мислите и чувствата си. Не сме достатъчно добри,за да бъдат признати нашите постижения, да напишем книга, да започнем подкаст, да отворим бар, да започнем онлайн бизнес, да основем организация с нестопанска цел или стартъп, да овладеем наистина трудно умение, да преследваме мечта за цял живот.
Вижте още: 8 личностни съвета, които не научих от родителите си, но децата ще научат от мен
Когато сте в токсична връзка – и под токсична имам предвид такава, която постоянно ви съсипва, кара ви да се съмнявате в себе си и ви носи повече моменти на тъга, отколкото на радост – тогава сякаш вашият образ се променя тотално. Толкова сте свикнали да бъдете с някого, който не отговаря на вашите нужди, че в крайна сметка забравяте какво заслужавате. Губите представа за човека, който сте били или искате да бъдете, забравяйки всичко, което ви прави щастливи.
Какво, ако се окаже обаче, че най-токсичната връзка в живота ни е със самите себе си?
Повечето от нас са погълнати от информация за връзките; моя приятелка – Мила е толкова задълбочена в идеята да намери съвършената връзка и да научи повече за това как да обича другите, че има „любовен коуч“.
Разочароващото е, че тя така и не е приложи наученото към връзката си със самата себе си. Всъщност повечето хора сме в една и съща лодка. Мислим за взаимоотношенията си с другите редовно, но не смятаме, че връзката ни с нашето собствено „Аз“ е достойна за време и усилия.
Имам новина – връзката ви със себе си е най-важната, която някога ще имате.
Вие сте свой собствен партньор в живота, независимо дали ви харесва или не. Не можете някой хубав ден да си съберете багажа и да си тръгнете.Когато се чувствате самотни, винаги сте там, за да си правите компания. И за разлика от други връзки, може да успеете да се промените без да накърните нечия воля.
И така, какво да направим, за да подобрим отношенията си със себе си?
Е, първо, трябва да започнем да виждаме връзката си със себе си като истинска връзка. И да я отнасяме към стандартите, с които измерваме и другите си взаимоотношения. Да даваме и изискваме уважение, разбиране, приемане и мило отношение. И да полагаме грижа.
В свят, разсеян и прекомерно фокусиран в статуса, постиженията и външния вид /благодарим, социални мрежи !/, натоварени графици, много рядко отделяме време за самите нас. И то не под формата на часове, прекарани на дивана с пица и поредния маратон на „Приятели“, а моменти, в които действително да се погрижим за собственото си физическо и емоционално здраве и да помислим кой и какво ни спира да се движим уверено напред.
В наши дни сме най- отчуждени,най-затлъстели, най-пристрастени, с най-много тревожност и депресия, отколкото някога човечеството е било. До голяма степен, това се дължи на отношенията, които имаме със себе си, с които се борим непрекъснато сякаш бихме предпочели да ги вцепеним, отколкото да се изправим пред тях.
Вижте още: „Какъв ще станеш, като пораснеш“ има само един верен отговор
Около 140 години след Христа. гръцкият астроном Птолемей теоретизира, че Земята е центърът на Вселената и всички други планети, включително Слънцето, обикалят около нея.Този възглед за Вселената се поддържа в продължение на векове и е възприет от Католическата църква. През 1514 г. Коперник излага основата на своя хелиоцентричен възглед за Вселената, поставяйки Слънцето в центъра ѝ, и прогласява, че всички други планети, включително Земята, обикалят около него. Той премълчава откритията си от страх и му отнема тридесет и девет години, за да публикува ръкописите си.
Този вид радикална, променяша реалността реализация, която фундаментално обръща нашите разбирания, науката нарича смяна на парадигмата.
Точно такава промяна трябва да предприемем, за да променим отношенията ни със себи си, а оттам и живота си. Звучи страшно, но не е. Звучи продължително и изиксващо не малко и със сигурност ще бъде.
Останете за малко сами и се запознайте отново със себе си. Помислете кое ви прави щастливи, какво ви мотивира, какво ви кара да страдате и да се измъчвате от неудобство. Покажете автентичното си Аз. Перфектността е чумата на съвремието ни, не позволявайте да възпира спонтанността и външната ви самозизява… Единственият начин да постигнем истинска връзка с когото и да е – да имаме смелостта да покажем нашето несъвършенство… Не струваме по-малко, защото някой не ни обича заради нашите недостатъци. Ние сме „повече“, защото имаме смелостта да бъдем себе си в контекста на свят, на който това може да не се понрави. И не можем да изградим истинска, дълбока връзка с другите, докато не се покажем автентични, в цялата си уязвимост и счупеност.
Опитайте се да чуете гласовете на близки, които ви казват колко сте страхотни. Поемете от своя страна отговорност за действията и думите си към другите. По-лесно е да се преструваме, че нещата, които правим, нямат влияние върху хората, отколкото да признаем, че просто изпитваме чувства, които не можем да изразим пред другите.
А ако усещате, че негативните мисловни и поведенчески модели са твърде дълбоко вкоренени и не можете да се справите сами – потърсете помощ. Прочете литература, чуйте лекции и беседи , медитирайте, говорете – ще ви разберат повече хора, отколкото сте предполагали. И не на последно място, терапия не е мръсна дума. Всичките ви връзки ще ви бъдат благодарни. Най-вече тази, с човекът когото виждате в огледалото.
Вижте още:
Йогата не е спорт, а противодействие на „съвършената“ американска мечта
