Момиче търси своя спорт. Моля, помогнете!

| от Цветелина Вътева |

Започна, когато бях на четири. И за първи път разочаровах родителите си. След 6 месеца посещения на занятия по художествена гимнастика, учителките организираха нещо като представление за родителите. Милите ми майка и баща отишли да гледат своето гениално дете в попрището на красивата художествена гимнастика. Уви, докато другите момиченца грациозно пристъпяли наляво, аз съм се блъскала в момиченцето отдясно. Докато всички отстъпвали една плавна крачка назад, аз съм се изтиквала напред.

Решили, че гимнастиката не е моето нещо. Но не се отказали. Година по-късно майка ми ме записа на плуване с предплатена карта за цяла зима. Облечена в нов бански и готова за бъдещето си на плувкиня, топнах пръста на крака си в празния басейн и отсякох: „Ааа, тука няма да вляза. Има косатки“. Нито молбите, нито заплахите, нито изскубаните коси на майка ми успяха да ме накарат да вляза в проклетия басейн. Все пак вътре имаше косатки.

Спортните танци в читалището също не проправиха пътя към светлото ми бъдеще на спортист. Всички момичета там елегантно се притискаха към момчетата с лъскавите си рокли, докато аз настоявах да ходя с анцуг и не исках да се допирам до момчетата.

Заради влечението към анцуга, ме записаха на лека атлетика. Треньорката ми беше луда жена, бивша шампионка по бързо бягане, понастоящем със сериозно гръбначно изкривяване. Харесвах я и с удоволствие падах на задника си по време на троен скок. Дори се явих на републиканско състезание по бягане на 800 метра. На първия завой паднах и бях задмината от цяла кохорта ученици, които ме прескачаха като подплашени биволи и продължаваха устремени напред, към победата. Завърших предпоследна и бях доволна.

Отново пробвах плуване, във вече по-зряла възраст. Някакви свирепи лелки ни замерваха с ръждясали прътове в подземния басейн на 22-ро. Измъкнах се просмукана с миризма на хлор до живот, но без комоцио.

Накъде по това време в училище ми казаха, че имам сколиоза. Пратиха ме на изправителна гимнастика. Няколко деца тромаво тичахме в кръг в малка стая с кафяв балатум с някакви точилки на гърбовете. Стори ми се унизително и пропуснах второто занятие, като отидох на пързалките на НДК.

Последваха народните танци. Силна ера. Цели няколко години подскачах под звуците на акордеона, намацана с червено червило и със залепена изкуствена усмивка, която не разбирах. Държах за колана дебелата Весела, която беше висока колкото краката ми и се потеше неистово. Подскачахме заедно на концерти в читалището, училището и Южния парк. Научих имената на хорАта и някои от самите хорА. За съжаление, после станах осми клас и започнах да се интересувам от момчета. Бягах от часовете по танци, за да ходя на стадиона да се натискам с първото ми гадже – Неди от Хладилния техникум. Последният ми концерт беше пълен провал.

В девети клас ме записаха на таекун-до. Може би бойният спорт щеше да възпита у мен така необходимата дисциплина. Или не. Цяла зима влачех торба с дрехи до 22-ро училище, където правех по една измъчена лицева опора (една от назначени общо 30) като наказание за закъснение. Никак не ми харесваха тези наказания. Не ме допуснаха до изпита за жълта черта на бял колан и напук накарах нашите да ми купят дубок. Купиха ми. Никога повече не отидох на таекун-до.

С една приятелка веднъж ходихме на тенис, но много се уморявах от събирането на проклетите топки.

За малко карах и скейтборд заради момчетата, които караха скейтборд, но така и не успях да отлепя колелцата от земята. Очевидно имаше някакъв проблем с гравитацията.

През това време бях станала вече 11-ти клас и спортът се събираше във висене на пейката в салона по физкултура с вечното оправдание за болезнен цикъл. Оттам университет, работа, автомобил, после втори, трети…знаете как става.

Докато се усетя, при спорадична засилка към тръгващ трамвай, остра болка режеше глезените ми, сърцето ми се въртеше в гръдния кош като чорап в пералня, а скоро започнах да получавам болки в гърба.

На една рентгенова снимка, за която се надявах, че ще покаже наличие на лека пневмония, която да ме оправдае 10 дни да лежа вкъщи, стана ясно, че грозната сколиоза се е задълбочила и гърбът ми има форма на буквата S. В същото време фигурата, с която се подвизавах в младежките си години, а именно на русалка, болна от анорексия, нещо се видоизмени под напора на храни, лекарства, обездвижване и възраст, и започнах да приличам по-скоро на Урсула.

По същото време от врата ми израсна страховита бизонска гърбица, а бузите ми се оформиха като на най-голямата матрьошка, която е погълнала всички останали. Хората редовно ми честитяха бременност, а матката ми бе празна като чаша вода до шкафчето на махмурлия.

Беше време отново да се пробвам със спорта. Опитах модерните неща. Няколко месеца ходих на фитнес при суров треньор, който ми показа, че Адът не е казан с вряща ракия, в който седиш, докато дяволи те бодат с тризъбци, а нещо, наречено „интензивна кардио тренировка“. Ходих на йога при индиец, който ми казваше да дишам докато краката ми са в поза атакуваща богомолка, а главата ми всеки момент ще бъде смазана от задника ми. Ходих на тае-бо, по време на което дребничка треньорка с плочки по корема отривисто повтаряше „Раз-два, раз-два“, с ентусиазъм, който изпитвам единствено докато пия вино по време на пикник, но със сигурност не и докато се потя в зала с други нещастни жени.

Три години подред се опитах да се науча да карам сноуборд, но само спях с учителите и така и не успях да се превърна в ледената кралица, която ловко се спуска от Безбог до Гоце Делчев с развяни коси и секси тен.

Отидох и на джаз танци, които се оказаха по-натоварващи от представата ми леко да се полюшвам, докато слушам Майлс Дейвис.

Още търся своя спорт, а гърбицата продължава да расте. Моля, ако имате информация за физическа активност, която може да ми помогне, свържете се с мен. Предлагам възнаграждение.

 

 
 


Повече информация Виж всички