По темата за образованието всички сме експерти. Дали Иисус и Мохамед имат място в учебната програма, каква е разликата между пол и джендър, трябва ли в началния курс да се поставят оценки и да носим ли букети на първия учебен ден, са въпроси, на които с готовност ще отговорим и аз, и вие, и Монтесори майките, и хоумскулърите, и антиваксърите, и нео консерваторите, и левите правозащитници, и wannabe инфлуенсърите и дори фалшивите профили.
Единственият обединяващ разнопосочните ни позиции фактор е всеобщото убеждение, че всеки е прав, защото „хип-хопа ми е много по-добър от хип-хопа ти!“.
Ако неспирният социален диспут за образованието беше роман, той щеше да открадне заглавието на „Врява и безумство“. Единственото, което се губи в него обаче е гласът на учениците.Достатъчно е да послушаме диалог между деца или тийнейджъри в съвременен български филм, за да почувстваме, че нещо накуцва в разбирането на невръстните помисли и нужди.Защото е неловък, и смущаващ, и awkward, и cringe, и най-вече нереалистичен, неистински. Децата не се прибират вкъщи с думите „Ооо, майка ми!“ и не се сопват на учителя с „Говори на ръката ми, задръстеняк!“.
В ера, в която средният четвъртокласник показва на средния преподавател по информационни технологии как се прави скрийншот на смартфон, е време да помислим как да преведем образованието на езика на децата и на съвремието, преди да спорим нужно ли е да превеждаме на новоговор „Под игото“.
А ето и някои други непрестанно конфликтни теми от нашето образование в преход.
„Учителко, целувам ти ръка!“ vs. “Teacher, leave those kids alone!”
По-здравословно е да не се стига до моменти като масовото пазарджишко заплюване на ученик по инициатива на преподавател. Да не се налага да потръпваме при мисълта каква можеше да е „възпитателната санкция“, ако вместо да заплюе, провинилото се дете беше уцелило някого с камък. Обсъждайки грешките и на учители, и на ученици, често залитаме между „Осанна!“ и „Разпни го!“. Детето и клиентът невинаги имат право. Всеки, който е работил с тях, знае това. Абсолютизирайки желанията на децата, рискуваме нечие детство да завърши без време с игла в контакта. При безчет ограничения пък възпитаваме несамостоятелни уплашени хора или отегчени бунтари нихилисти. Не можем да влагаме абсолютни стойности и в уважението към учителя. При истерични викове и целене с тебешири респектът убягва по естествен път.
Учителко любима, как хубаво наказваш ти
В началното ми училище моя преподавателка изпусна нервите си в конфликтна ситуация, удари шамар на съученичка и изкрещя: „Извини ми се, че те ударих!“. Помня я като добра жена и отличен преподавател, благодарение на нея говоря английски. Постъпката й беше недопустима. Както впрочем и поведението на момичето, което я провокира. Проблемът беше анализиран и разрешен с адекватна медиация от страна на училищното ръководство. Тогава не боравехме с термина „медиация“. С днешна дата случката щеше да се коментира от цяла България. Да завърши с дисциплинарно уволнение и с преместване в ново училище. Радвам се, че не завърши така.
И за децата, и за учителите е ключова идентификацията на работещите и погрешните поведения и стратегии. Съзнаването на причините зад тях, посочването на алтернативите им и на разликата между грешащи и погрешни хора.
В българската кино класика „Не си отивай!“ героят на Филип Трифонов е училищен директор, който сваля табела с текст „Аз съм убиец“ от врата на наказано от преподавателя си дете и я закача на гърдите на учителя. Време е да изхвърлим табелата, да поговорим и да продължим напред.
Твърда фактология или меки умения?
На практика въпросът тук е с какво ще ти помогне да знаеш, че E=mc², ако не можеш да обясниш с увлекателни и прости думи явлението зад формулата. Да обясниш така, че някой, който вярва, че Земята е плоска и отрича еволюцията, да се съгласи с теб. За да го направиш успешно, са ти нужни презентационни умения, емпатия, увереност, способност да разказваш истории, гъвкавост, приоритизиране и интерпретиране на информация, запазване на спокойствие под стрес. Същите меки умения, които ще те отличат сред кандидатите на интервю за работа повече от брилянтна академична диплома.
Фактите са устойчиви, удобни и необходими. В епохата на дигиталните комуникации те също така се намират на една ръка разстояние, в море от истини, неистини, мнения и информационни затъмнения. Дигиталната грамотност в съчетание с меките комуникациони умения се превръща в база, върху която ученикът надгражда теория, знания и практика в избраната от него професионална посока. Но училището изостава в това.
В епохата на Google на децата не им трябват факти, а знания
По-гъвкав и разширен хорариум от избираеми часове? Отделяне на част от времето за индивидуален подбор и презентация на теми и източници от страна на ученика? Импровизационен театър в часа на класния? Изнесено дигитално образование в партньорство с центрове за професионално обучение? Това не е панацея, само една лаическа идея за отправна точка.
Робство или присъствие? Елементарната справка с тълковния речник би решила този спор, ако естеството му не беше политическо. Владичество, приятели. Обществения порядък, при който можеш да живееш мирно и спокойно, стига да спазваш изцяло чужд ред, приумици и правила, и да потискаш порива да защитаваш мнението си публично, ако не искаш църквата ти да пламне или да те скъсят с една глава. За справка питайте някого, който опитва да развива малък или среден бизнес у нас самосиндикално.
Тук всъщност чуденето е дали училището трябва да възпитава децата като родолюбци или либерали, сякаш това са несъвместими философии.
Сферата на хуманитарните дисциплини налага еднозначни тълкувания, всеки завой от които буди я ниска оценка, я гнева народен.
Всяко предложение за осъвременяване на учебната програма се приема превратно, опростява се до семпли и недотам верни силогизми. Цитираш Вазов по памет, следователно си патриот. Не си, ако предпочиташ други автори, дори те да са Виктор Пасков, Георги Марков, Георги Господинов. Някъде сред механичното преписване на литературни интерпретации се изгубват дори и някои от печално актуалните Вазовите питания – какво значи, че „ако има кражба свещена, има и грях праведен“, и какво се случва с онзи луд, който единствен се осмелява да протестира. „Не ми задавай отговори, задавай ми въпроси!“. Обратното е архаично. За своя огромна изненада и за потвърждение на спектъра от нюанси сиво между черното и бялото, съм чувала тази мисъл в попфолк песен.
Отговорен секс или мръсни думи?
Мисля, че бях на девет, когато открих в библиотеката на нашите книга за семейното планиране. В нея прочетох, че в някои села съществува традиция първата брачна нощ да се консумира от попа, кмета или свекъра. Отбелязах си наум да не се омъжвам на село. Относително адекватен час за сексуално образование имах за пръв път в единадесети клас. Раздаваха контрацептиви с изтекъл срок на годност. В класа май имаше двама-трима души, които все още не бяха правили секс.
На места по света ужасяващата брачна традиция все още е приложима. По собствените ни географски ширини пък масово растат неподготвени деца, за които ранният секс значи социален престиж. Деца, които не са чували за бременността преди първия цикъл, но пък приемат аналния секс като предпазна мярка.
В необятната интернет среда те вече не се нуждаят от книгата на техните. Нуждаят се от адекватен разговор, без да го знаят. От тези деца порастват сексуално неграмотни хора, приемащи интимността за разменна монета или осъдително удоволствие, за неловък акт при загасени светлини, измерване в количество вместо качество; засрамени мъже, които търсят платени услуги за по-нетипичните си желания, жени, които не се познават с множествения оргазъм.
Питам се дали шокираното пернишко семейство, надигнало гръмък глас срещу рисуването на полови органи в час, мисли над тези въпроси. Питането ми е риторично. Риторична беше и реакцията на училищното ръководство – писа трибуквена дума и си тръгна.
На бялата дъска или под килима?
Наред с интимните ни части на дневен ред изпъкват ред витални теми табу. За тях е по-лесно да не си говорим в училище. Гражданското образование с критична недостатъчност от час и половина седмично в рамките на една учебна година. Избирателните системи, които рядко познаваме в детайли, преди да решим, че предпочитаме мажоритарната, или че в гласуването няма смисъл. Разделението на властите, за което трябва да говорим непрекъснато, ако искаме да продължи да го има. Кариерната ориентация – за нея 19 е твърде ранна възраст, особено ако вадиш своите романтични донкихотовски заключения от киното и мечтите, а не от реалността, според която в предпочитаната област вече има твърде много специалисти, прекомерна цензура, или трагикомична средна заплата. Наркотиците. Тийнейджърите с различна сексуална ориентация. Каквото и да е отношението ни към тях, те съществуват, често по-близо, отколкото предполагаме.
Портфолиото на една предпочитана езикова гимназия се отличава с мъмрене на родителите на гримирано момче в дирекцията и със сътрудничеството си с органите на реда, които под прикритие питат учениците: „Хей, маниаци, някой да има ганджа?“. Тази гимназия не е единствена. Този директор и този полицай няма да получат нужните отговори. Няма да подходим правилно, ако не разберем какво се случва всъщност. А няма да разберем, ако не умеем да питаме.
